Когато стигна до водопада, тя стъпи на крака и разпусна косата си. Беше по-дълга от тази на Рот и тя се беше научила не само да я сплита, но и да я вдига на кок на тила си. В противен случай той би могъл да я влачи наоколо за нея.
Под струята, калъпи със сладко ухаещи сапуни очакваха дланта й и тя използва един от тях, за да насапуниса цялото си тяло. Обърна се, за да се изплакне и установи, че вече не е сама.
Но поне облечената в тъмна роба фигура не беше на майка й.
— Привет — извика Пейн.
Ноуан3 се поклони, но както винаги не отговори, а Пейн изведнъж съжали, задето беше оставила робата си на пода.
— Аз мога да я вдигна — извика Пейн и гласът й проехтя в празното помещение.
Ноуан само поклати глава и вдигна дрехата. Прислужницата беше така мила и тиха, изпълняваше задълженията си, без да протестира, въпреки че имаше недъг, който затрудняваше ходенето й.
Въпреки че никога не говореше, не беше трудно да се досети човек каква бе тъжната й история. Още една причина да мрази онази, вдъхнала живот на расата им, помисли си Пейн.
Избраниците, също като Братството на черния кинжал, бяха създадени с конкретна цел и трябваше да притежават определени качества. Докато от мъжете се очакваше кръвта им да кипи, да са агресивни и да се представят достойно в битките, от жените се изискваше да са умни и издържливи, да са способни да обуздават първичните инстинкти на мъжете и да се грижат за цивилизоването на расата. Ин и Ян. Две страни на едно цяло и взаимното им хранене с кръв от противоположния пол ги свързваше завинаги.
Но не всичко се беше получило според плана. Истината бе, че обвързването между близки родственици беше довело до проблеми и макар при Рот законът да повеляваше като син на крал той да седне на престола със или без увреждания, Избраниците нямаха този късмет. Дефектите не се толерираха от законите на расата им. И така беше открай време. Такива като Ноуан, които имаха недъзи, бяха принудени да се забулят и да работят като прислужници на своите сестри. Скрит и неспоменаван позор, на който въпреки всичко се гледаше с „обич“. Или по-точно казано — със „съжаление“.
Пейн знаеше отлично как се чувства другата жена. Не по отношение на физическите й дефекти, а какво е да не отговориш на очакванията на околните.
И като става дума за очаквания…
Лейла, една от Избраниците, влезе в банята, съблече робата си и я подаде на Ноуан с нежна усмивка на лицето, която беше толкова типична за нея.
Изражението й се промени веднага щом сведе очи и влезе във водата. Изглеждаше потънала в мисли, които я натъжаваха.
— Приветствам те, сестро — заговори я Пейн.
Лейла рязко извърна глава и вдигна вежди.
— О… Не знаех, че си тук. Приветствам те, сестро.
След като Избраницата се поклони, тя седна на една от подводните мраморни пейки и макар Пейн да не си падаше много по разговорите, нещо в напрегнатата тишина, обгръщаща другата жена, привлече вниманието й. Довърши къпането си и заплува към Лейла, която промиваше прободните рани на китката си.
— Кого храни? — попита Пейн.
— Джон Матю.
О, да, мъжът, споменат от краля.
— Добре ли мина?
— Да. Съвсем добре.
Пейн се облегна на ръба на басейна и се загледа в русата красавица пред себе си. След миг тя прошепна:
— Може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Защо е тази тъга? Винаги… се завръщаш натъжена.
Макар че знаеше отговора. За една жена, да бъде насилвана да прави секс и да предоставя вената си само защото така повелява традицията, сигурно беше немислимо мъчение.
Лейла огледа белезите върху китката си с някаква вяла безчувственост, като че беше чужда. После поклати глава.
— Не мога да се оплаквам от оказаната ми чест.
— Чест? Струва ми се, че по-скоро си получила нещо друго.
Проклятие бе по-точното определение.
— О, не, за мен е чест да служа…
— Бъди честна и не се прикривай зад празни думи, когато лицето ти издава какво се таи в сърцето ти. И ако на устата ти е да изречеш недоволство от Скрайб Върджин, винаги съм насреща да го чуя. — В светлозелените очи на Лейла се четеше потрес, но Пейн вдигна рамене. — Не крия какво чувствам. Никога.