Сякаш на себе си Гецинката рече:
— Не ще те дам. Ожънем ли ръжта, ще те грабя.
— Ако не ме очукат дотогава като първа ръкойка. Тъпаните не думкат вече. Изведи ме до пътеката и бягай през баира, за да не ни видят.
— Нека ни видят.
— Не познаваш нашите.
Хората се разотиваха. Нейният баща я посрещна наежен.
— Къде беше, ма?
— Коремът ме боли, тате.
— Ще ти дам на тебе един корем. Гледай да не си го напълнила. Марш пред мен.
Не позволиха повече на Кипра и крачка да направи сама. До чешмата — с майка ú. По нивите — с братята. Най-злото от кучетата свалиха от кошарата в двора. Тя чакаше Гецинката да се реши за обещанието си. Но двамата братя го приклещиха на Кенаница, когато караше ръжени снопи към вършилото. И го оставиха в несвяст. Спаси се с пресни овчи кожи. Натъртеното не го отърва от войниклъка и той с вързопче на тояга през рамо, замина някъде в стара България за цели две и кусур години.
Скоро, още след празника Житомер, когато не се отлагат само опела и кръщенки, стъкмиха една никаква сватба и закараха Кипра в Манасиевия дом. На хората не се угажда. Едни честитяха невяста, други — ратайкиня.
На следната година през май, на връх Гергьовден, Кипра роди момиче. Точно на седмия месец след венчилото и на деветия от Илинден. Това беше най-якото и най-едро седмаче, което се е пръкнало откакто се помни.
Войниклъкът се проточи по-тягостен от зандан, но свърши. Неколцината селски от Двайсет и втори пехотен тракийски полк подканиха Гецинката да си тръгнат заедно. Тях ги чакаха прегорели невести и несварени рожби. Гецинката не бързаше, поколеба се даже да остане из Софийските градежи и тука да си търси късмета, но скоро се възгечдиса и хвана друма пеша на юг през Рила и по Места. Под керемида отдъхна чак в Неврокопския хан „Двата гроша“, където отсядаха земляците му. Хапна на вересия и заразпитва стопанина за това-онова. Между другото попита и за Манаси.
— Уж за Манаси питаш, а се надаш за Кипра да ти река нещо. — Ханджията беше неин вуйчо.
— Та и за нея ми кажи. Имат ли деца?
— Имат. Момиче. С какво друго се осмирява такава жена? Кобила да е, с букаи ще я спреш, с калинов гем ще я обуздаеш. Детешките ръчички по-здраво от мъжки ръчища одържат невестината капистра. Цедилка на гърба укротява повече от самар.
— Така е, така е… — съгласи се Гецинката без ищах да пита нещо друго.
Не се кахъри. И твоят късмет ще излезе бързо. Сега моми колко щеш. Цената на ергените се дигна, като на зърното след градушка.
Домашните посрещнаха войника начумерени, че не се е върнал с набора си. Шляел се, докато те превиват гръб до изнемога, за да оцелеят до нова жътва.
Гецинката изтърпя гузен сръднята и се заотборчва с най-тежния труд от тъмно до тъмно. Губеше се из къра по оране, в гората за дърва, на кошарата за отмяна на чобанчето. Не се свърташе из селото, защото се боеше да не срещне Кипра. Веднъж, скрит зад порутен дувар, проследи някогашната си изгора. Тя водеше за ръка чернокъдро момиче. Наедряла беше в снагата. Изпод бялата забрадка две дебели плитки обрамчваха напращяла пазва. Стори му се по-гиздава от всякога. Не беше срещал дори през войнишките скитания по-замайващо от това видение. Не посмя да се издаде. Изчака да отмине.