„Лоша работа, не прие причастието. А с него Бог влиза и очиства от смъртника всякаква плътска и душевна нечистота. Дано е знамение. От мене толкова. Ако можеше да говори, щях да го изповядам. Да се оправя сам там горе без посредник.“
Отчето си отиде.
Чак тогава майката на Манаси изля набраното в душата ú. Уж сина си кудеше.
— Оти, сине, се погуби заради нейното копеле? Оти тя не налапа масурката?
— Недей, мале! — Не можа друго да изрече.
Манаси отвори очи. Даде знак с ръка да се наведат над него. Майка му се наведе, като загърби Кипра, за да не се приближи и тя.
— И да знаех, че ще се случеше, пак щях да го сторя. Детето не е виновно. И тя не е виновна. А ние с тебе ще търпим. — Умори се, събра сили и едва чуто заръча:
— Дай вретено.
Старицата се защура из къщата. Намери вретено. Размота от него вътъка, измъкна прешлена и му подаде стругованото, нашарено с разноцветни пръстенчета, дръвце. Манаси го пое. Взря се в острието като факир в ханджар. Заби го в гръкляна си, завъртя го и го измъкна окървавено. Задави се и повърна. Това го спаси. Но остана гласа му дрезгав до края на дните му. Прескочи трапа. На човек писано ли му е, в капка вода ще се удави, от троха хляб ще се задави. Не му бе писано и надмогна страшната болест.
Не се надмогва лоша дума. И този изтърван душманин не ги остави на мира — старицата — да се яде отвътре, Кипра — в нейните угризения, Манаси — в неговото отчуждаване от момиченцето и честолюбието му настървено да иска чедо от своето семе — русо като койла на майка му или червенокосо като неговия перчем. И Манаси забърза като разгонен. Кипра не се дърпаше. Потиснеше ли я в тъмното, кротуваше като юница в стърга за загонване. Нейната покорност го вбесяваше. Назорваше и себе си, но не я оставяше на мира. За нейна радост, Кипра не прихващаше. Свекървата и Манаси дебнеха да не пие билки. По кошулите ú следяха нейните месечини. Кипра беше решена да помята насила, но това не се наложи. Разбра, че Манасиевото семе не кълни.
Иначе Кипра правеше всичко, за да вървят дните им по волята на Манаси. Угаждаше му в ядене. Гиздеше го с носии и плетки. Отменяше го в усилия. Не се свенеше да му се ревне пред людете. И всичко това не беше престорка, а смирение, щом е предречено от орисниците и.
Но животът — и нейният, и на детето, и на Гецинката — се обърка, когато нечакан Гецинката се прибра на село. От същия миг домът ú се превърна в зандан, който се заключва не отвън, а отвътре.
Киприната неволнина бе по-отчайваща от тегобата на Гецинката. Темелите да подкопаеше, решетките да изпилеше, няма избавление, защото беше прикована с верига не към топуз или към клин в дамар, а към птичка, която единствено влиташе и излиташе безпрепятствено и безгрижно през невидимите решетки.
Година изтече без Кипра и Гецинката да се потърсят. Отбягваха се. Бояха се от случайна среща. От път се отбиваха, от очи криеха.
Но веднъж налетяха един срещу друг на пътеката към Душка. Същински тунел е тази пътека през стеници от храсти и лиани и брястов свод. Натоварени добици не можеха да се разминат, а и люде, ако единият не се дръпнеше встрани. Кипра идеше отгоре, Гецинката отдолу. Тя хич не трепна. Той се стъписа. Понечи да се върне, но го досрамя. Притисна гръб към лианите, свел очи. Тя спря на крачка от него. Загледа го в упор.
— Докога ще бягаме? Няма ли какво да си речем?
— Защо не ме изчака?
— Нали се зарече да ме грабиш. Един кютек те отвърна от клетвата. Изплаши се.
— Не се изплаших. Вярвах, че ще изчакаш.
— Тебе не те отмъкнаха в казармата като брав на рамо, а мене ме задигнаха вързана, със зътъкната уста. Криха ме три дена в Ковачовата кошара.
— Знам, научих, ама късно.
— Не ти се сърдя. Все си ми в акъла. С оня лягам, тебе милувам. И откакто се върна, не знаеш какво ми е. Манаси докосне ли ме, кожата ми се наежва като полазена от гъсеница.
— Какво ще правим? Как ще живеем нататък?
— Утре пак съм на горната нива. Манаси отива на пазар в касабата. Ще те чакам по икиндия.
Така край чешмата Душка отново се събудиха греховни пламъци като в суха трева от жив огън през Горещниците.
Беднотия, кашлица и любов не се крият. Понякога, макар и рядко, късмет излиза на беднотията: или работа ще заспори, или имане ще изрови ралото, или ще се пристъпи осмата божа заповед, за да стане чуждото твое. Всичко това се е случвало в селото. Знае се, щом някой се е спасил от сиромашията, за коя от тези клонки се е хванал.
Кашлицата има лек, ако не е живеница. Минава с отвара от живовлек и лайка, босилек и подбел.
Лъжа е, че от омайниче се залюбва, както е лъжа, че от омразниче се разлюбва. Любов ни от срам бяга, ни от страх чезне, ни от старост минава. За нея няма божия забрана. Колкото повече се крие, толкова повече на мегдан излиза.