В българските предели македонската организация прилагаше наказания, каквито срещу поробителите в гръцко и сръбско не използваше. Идейните противници и предатели просто изчезваха. Изпиваше ги месечината.
За по-леките прегрешения и най-вече за нарушения против морала и нравствеността се прилагаше „мегдан-сопа“ — от деветнайсет плюс шест, до петдесет удара на голо. Който издържи, невинен е нататък. Който не издържи, минал е през чистилището и е готов за рая.
Войводата събра най-верните си хора. Разбраха се как и кога да действат. Редно беше наказанието да е публично, затова се и нарича „мегдан — сопа“, но се побояха да не разлютят селото. Решиха възмездието да е тайно.
По тъмно заптисаха Гецинката и Кипра и ги закараха в Сарафовата воденица. Войводата надвика кречеталото:
— Видяхте ли докъде я докарахте?
Какво да отговорят на това питане.
— Късно е да ги питаш. Прочети им парастаса — рече най-припряният.
— Съгласно правилника за наказателна дейност на Гецинката се полагат петдесет тояги, а на тебе жено проклета, за мърсуването — деветнайсет плюс шест.
— Защо и двамата? — примоли се Гецинката — Защо и нея?
— Не ни погубвайте. Гърците ни пожалиха. Ще се махнем. Ще идем в стара България.
— Такова е второто наказание. Първо ще си получите заслуженото. Започвайте с нея!
Проснаха я с вързани ръце и крака върху сандъка, в който се сипеше мливото. Смъкнаха клашника, развързаха шутака. Остана по дълга бяла риза. С първия удар извика „оле мале“, при втория се чу само „милост“. Кречеталото, шумът от перницата и броенето на глас, заглушиха стенанията. На деветнайстия удар Кипра стихна. Биячът се подпря на тоягата и погледна войводата.
— Защо спря? До кое отделение си учил?
Двама от мъжете я изтърсиха върху купчина козиняви чували. Прокъсаната риза гизнеше в кръв.
— Прави се на умряла лисица — рече войводата. Мятай я на гръб и направо у майка є. Манаси не я ще.
Четникът не се опъна. Даже бе доволен, че няма пак той да налага Гецинката, с когото бяха далечни сватове, пък и служиха в един полк.
Започна войводата, уж да покаже как трябва да се удря. Освен, че си изкарваше яда заради Кипра, и по-отдавнашен гарез таеше. Гецинката беше от левичарско котило. Санданисти убиха през дванайста година баща му, защото се бил продал на върховистите и произнесъл „анатема“ срещу Яне Сандански. Плю си на ръцете. Накара друг да брои, а той:
„Ето ти една за Кипра. Ето ти втора за татко. Ето ти трета, оти от дума не разбираш.“
Задъха се, изтри потта от челото си и подаде тоягата на тоя, що броеше. „Почни отначало!“
Гецинката известно време охкаше. Напрягаше се да не посреща ударите отпуснат. Престана да стене. Когато отброиха петдесетия удар, вече го нямаше никакъв. Едно счупено ребро стърчеше под плешката. Не го и ръзвързаха. Войводата рече:
„Тоя любовник каба излезе. Ще го зарием край реката. Ще кажем, че сме го пуснали и сигурно е прехвърлил границата. Който продума, да му мисли! Видя какво го чака.“
Кипра не свари слънцето. Свести се за малко, простена и утихна.
Така беше угасен с тояги пламъка, запален от млад, небесен огън, през знойните български Горещници.
В селото, чието име от либене иде, селяните гузни се силеха да забравят случилото се. На Богородичния събор само старият свещенник възропта от амвона, на който се изкачи със сетни сили:
„Всички сме виновни за Кипра и Гецинката. Пред очите ни ги утрепаха като склещени кучета на песъпонеделник. Вината им беше, че се обичаха както малцина от нас. Където има обич, там е и Бог. Не си заслужава името си селото ни. Трябва да го сменим.“
Старият свещеник с треперещи нозе слезе от амвона и се скри в олтара. Чакаха го да мироса казаните с курбана. Но той се бавеше вътре, оборил глава върху мраморния престол.
Черковните настоятели влезнаха при него, за да го изведат под брястовете, където къдяха четири огъня.
— Няма повече да осветявам два курбана. Не ме чакайте. Селото е разцепено, ама небето е едно. За вас курбана е плюскане, муфта. Не е изкупителна жертва, не е молитва.
Съборът се разтури. Селяните се разотидоха. Привечер понесоха аркомите по къщите — за всяка по бакърче, за да не се хвърли на кучетата неосветеното с кръст и босилек ядиво за общата трапеза на живите и мъртвите.
Епилози
I
Манаси изхвърли всичко, което бе останало от Кипра. Прикията ú, както беше в сандъка, върна на техните. Отърва се и от дъщерята. Даде я на чедо място у ханджията на „Двата гроша“.