Най-сетне и това село се усмири. Смесиха се, навлязоха една в друга Горната и Долната махала. И пак либенето направи най-много за тяхното помиряване. Засродяваха се фамилии, които си дължаха кръвен данък.
Нито септемврийският „май“ през 1944 година, нито ноемврийската „пролет“ през 1989 година можаха да разпалят угасналите въглени на някогашната жижна, както из други краища на държавата. Не идеше вече нови сватове да си държат стар гарез.
Намери се само един внук на войводата да потърси келепир от дядовото си име. Даже партия се опита да скалъпи само от наследници по права линия на „поборниците“, без присламчилите се „узурпатори“ на червено-черния байрак. Изписа той върху дувар „ВМРО забавя, но не забравя“ и зазида възпоменателна плоча за дядо си с надпис, който вещае ненавист.
Но оредялото население взе на подбив неговия кураж: да вади нож на умряло куче. А и се помнеше как с червена керемида внукът жулеше родовата дъмга, криеше я под титли и похвали от силните на предишния ден.
За възнесението на дядо си също беше закъснял. А може би и подранил. Споменът за войводата беше избледнял. Хората отдавна му бяха простили, защото съдбата и на него въздаде според комитската мяра „За зъб — ченето, за око — и двете“. Отдавна душата му почива в мир и чака да я събуди Втората тръба. Внукът само смути нейния сън, та изкупените грехове се белнаха наяве като кости, изровени от пороя на времето.
IV
Не чезнеше година след година прокобата на стария свещеник, че селото не заслужава най-хубавото от имената, осквернено от омраза и братоубийства. Най-пеяните издириха в миналото нещо, което не е разделяло Горната от Долната махала, не е изпречвало върховисти срещу санданисти, не е смразявало леви и десни. Стигнали назад до деветстотин и третата година, когато мало и голямо било въвлечено в заверата на неизбежното въстание. Тогава аскерът на юсбашията Шекиб ефенди заптисал синора, за да не прехвръкне и пиле. Отсекли главата на Георги Полянов. Проточили край нея населението, за да издаде чия е, но не открили. Пребили от бой мъжете.
Не за първи път селото провождало заточеници в Диарбекир, Карамания и Родос. Този път двадесет и четири души, навързани на дълъг синджир, потеглили към солунската Едикуле. Юсбашията сторил ихтибар на най-възрастния дядо Монъо Гърнев и го качил на бял кон да води колоната. Последен, със запретнати в пояса поли на расото крачил поп Стоян Зимбилев. След години внукът на първия ще увисне на Дъбнишкото бесило. Синът на последния ще му нахлузи примката.
Заради спомена от върховното единение пред свободата в годиначкия час на Гръмовежеца, хората назовали селото си Илинден.
От прекръщаването изтече половин столетие. Малцина помнят предишното име, което от „либене“ иде.
Още по-малко знаят, че тъдява са живели, ненаживели се в проклети години някаква Кипра и някакъв Гецинка.
Дали ще се намери и един даже от днешните люде да повярва, че обич като тяхната, греховна и неомърсена, е могла да бъде…