О. Хенри
Една нощ на Шехеразада в Ню Йорк
Филипс донесе вечерната поща на Карсън Чалмърз — в апартамента му до площад Медисън. Освен обичайната кореспонденция имаше два плика с една и съща чуждестранна марка. Единият съдържаше снимка на жена. Другият — едно безкрайно писмо, което Чалмърз чете задълбочено дълго време. Писмото беше от друга жена, не тази на снимката; то бе пълно с отровни стрели, потопени в мед, с пера от подлички намеци за жената на снимката.
Чалмърз накъса писмото на стотици парченца и започна да изхабява скъпия си килим, крачейки напред-назад по него. Така се държи звяр от джунглата, когато то заключиш в клетка, и така се държи човек в клетка, когато го хвърлиш в джунглата на съмненията.
Лека-полека Чалмърз преодоля нервното си безпокойство. Килимът не беше вълшебен. По него можеха да се изминат само шестнадесет стъпки; но за три хиляди мили той бе безсилен да помогне.
Появи се Филипс. Той никога не влизаше; той неизменно се появяваше — като добре гресиран дух.
— В къщи ли ще вечеряте, сър, или навън? — попита той.
— В къщи — каза Чалмърз, — и то след половин час. — Той се заслуша мрачно в януарската виелица, в чиито ръце пустата улица се превръщаше в Еолов тромбон. — Почакай — спря той духа, който се готвеше да изчезне. — Когато се прибирах, видях в края на площада много хора, наредени в редици. Един се беше качил на нещо и говореше. За какво се редят тези хора там, какво чакат?
— Това са бездомници, сър — каза Филипс. — Стъпилият на сандъка се мъчи да ги настани някъде за нощуване. Хората се спират да го чуят какво говори и му дават пари. Като събере пари за няколко души, праша ги в някой пансион. Затова се и редят на редици: той ги отпраща да пренощуват по реда, по който са дошли.
— Когато вечерята бъде готова — каза Чалмърз, — доведи някой от тези хора. Ще го поканя да вечеря с мен.
— К-к-кой… — взе да заеква Филипс, което му се случваше за първи път.
— Вземи някого наслука — каза Чалмърз. — Гледай все пак да е горе-долу трезвен, а ако е и по-чистичък, то няма да навреди. Това е всичко.
Не беше в навиците на Карсън Чалмърз да играе ролята на Халифа. Но тази вечер обикновените средства против меланхолия се оказаха неефикасни. Нужно му беше нещо разюздано и необичайно, нещо по-остро, с арабски аромат, за да подобри настроението си.
След половин час Филипс беше изпълнил задълженията си като роб на чародейната лампа. Келнерите от ресторанта долу бяха изнесли изисканата вечеря. Масата, сложена за двама, блестеше весело на светлината на свещите с розови абажури.
И ето че Филипс, сякаш въвеждаше кардинал — или заловен на местопрестъплението крадец, — вкара зъзнещия гост, измъкнат от опашката на голтаците.
Такива хора обикновено биват наричани развалини; ако прибегнем тук до това сравнение, трябва да уточним, че този прокажен бе преживял пожар, за да изпадне до такова състояние. Дори сега някакво горене осветляваше неговите останки. Лицето и ръцете му бяха скоро умити — ритуал, за който Филипс бе настоял, в памет на жестоко погубените условности. Осветен от свещите, той беше като мръсно петно в красивата обстановка на апартамента. Болезнено бледото му лице бе обрасло почти до очите с брада, която имаше цвета на козината на червен ирландски сетер. Гребенът на Филипс напразно се бе мъчил да се справи с кестенявата коса, отдавна сплъстена и добила формата на шапка, която никога не се сваля. В очите му се четеше онази отчаяна, измамна дързост, която може да се види в очите на псе, притиснато до стената от мъчителите си. Закопчаното догоре палто беше оръфано, но този грях се изкупваше от яката на ризата, която се подаваше малко над него. Когато Чалмърз стана от стола си пред кръглата маса, гостът не се смути ни най-малко.
— Ако ми направите това удоволствие — каза домакинът, — ще ми бъде много приятно да вечерям с вас.
— Казвам се Плъмър — представи се скитникът с остър, дързък тон. — На ваше място аз бих искал да зная името на сътрапезника си.
— Тъкмо се готвех да ви се представя и аз — продължи Чалмърз някак припряно. — Казвам се Чалмърз. Моля, заповядайте.
Плъмър подви колене, за да даде възможност на Филипс да пъхне стола под него. Изглежда, не за първи път сядаше на маса, която се обслужва от прислуга. Филипс поднесе аншуа и маслини.
— Браво! — изхриптя Плъмър. — Значи, ще имаме цяло меню, така ли? Чудесно, мой добри багдадски властелине. Аз съм вашата Шехеразада от глава до пети. Вие сте първият халиф с истински ориенталски аромат, на когото попадам тази зима. Какъв късмет! А бях четиридесет и трети на опашката. Тъкмо ги бях изброил и вашият желан пратеник пристигна и ме покани на угощението. Как ще предпочетете тъжната история на моя живот, господин Ал Рашид — глава по глава с всяко ястие или цялостно издание с кафето и пурите?