— По всичко личи, че не за първи път получавате такава покана.
— Познахте — кълна се в брадата на пророка! — отвърна гостът. — Ню Йорк е пълен с евтини харуналрашидовци, както Багдад — с бълхи. Поне двайсет пъти съм нападан заради историята на моя живот със заредено ястие, насочено в главата ми. Къде ще се намери човек в Ню Йорк, който да ти даде нещо току-тъй? Любопитството и благотворителността са равнозначни на строежа на блокове — и едното, и другото се заплаща. Мнозина са онези, за които ролята на халифа е свързана с първокачествено филе; но всички, без изключение, висят на главата ти, докато не измъкнат цялата ти автобиография заедно с бележките под линия, притурките и непубликуваните откъси. О, аз зная как да постъпвам, когато видя хранодарители насреща си в този Багдад върху метро. Удрям три пъти чело о асфалта и се подготвям да разправя врели-некипели. Казвам, че съм потомък на покойния Томи Тъкър, който е бил принуден да раздаде гласните си струни за едната каша.
— Аз не искам да ми разказвате живота си — увери го Чалмърз. — Казвам ви откровено, че само едно внезапно хрумване ме накара да поканя на вечеря някой непознат. Няма да ви досаждам с излишно любопитство. Уверявам ви.
— Глупости! — възкликна гостът, справяйки се усърдно със супата. — Това няма никакво значение. Аз съм редовно ориенталско списание с червена корица и изрязани страници, когато халифа го няма. Знаете ли, ние, хората, които се редим на опашка за една постеля, си имаме нещо като ценоразпис за тези неща. Винаги се намират такива, които те спират и питат какво те е довело до толкова ниско стъпало. Срещу един сандвич и чаша бира аз им казвам, че причината е пиенето. Говеждо със зеле и чаша кафе възнаграждавам с историята за коравосърдечния работодател, изхвърлил работника си, който е отсъствувал шест месеца по болест. А едно печено филе и двайсет и пет цента за пренощуване заслужават вече трагедията на магната от Уолстрийт, изгубил цялото си състояние и стигнал постепенно до дъното. Но на вас не зная какво да разкажа, защото за първи път се натъквам на такава трапеза. Знаете ли какво, господин Чалмърз, за това угощение ще ви разкажа истината за себе си, стига да имате желание да слушате. Но на нея ще повярвате по-трудно, отколкото на измислените истории.
Един час по-късно гостът се отпусна на стола с въздишка на задоволство. Филипс вече раздигаше масата, за да донесе кафето и пурите.
— Чували ли сте някога за Шерърд Плъмър? — попита гостът с особена усмивка.
— Спомням си това име — каза Чалмърз. — Беше художник, ако се не лъжа, и то доста известен до преди няколко години.
— До преди пет години — каза гостът. — След това потънах като олово на дъното. Аз съм същият този Шерърд Плъмър! Последния си портрет продадох за две хиляди долара. И повече не можах да намеря човек, когото да нарисувам, дори безплатно.
— Но как е възможно? — не се стърпя Чалмърз.
— Интересна работа — отвърна мрачно Плъмър. — И аз самият не мога да си я обясня съвсем. Известно време ми вървеше като по вода. Бях влязъл в богаташките среди и получавах поръчки отвред. И тогава започнаха да стават странни неща. Щом завършех някой портрет, хората идваха да го видят, но си шушукаха и се споглеждаха някак особено. Не след дълго разбрах каква е причината. Имах вродена способност да изписвам на лицето скритите черти на портретувания. Не зная как го правех — рисувах само това, което виждах, — но зная, че тази способност ме ликвидира. Някои от моделите ми се вбесяваха страшно и отказваха да вземат портретите си. Веднъж се заех с портрета на една много красива и известна дама от висшето общество. Когато го завърших, съпругът й се спря пред него с особено изражение на лицето и на другата седмица подаде молба за развод.
Спомням си случая с един изтъкнат банкер, когото рисувах. Докато портретът му все още беше в ателието ми, дойде един негов познат и се втренчи в нето. „Боже мой — възкликна той, — ама той наистина ли е такъв?“ Казах му, че приликата е доста точна. „За първи път забелязвам това изражение около очите — каза той. — По-добре да сляза до града и да прехвърля сметката си в друга банка.“ И той наистина слезе в града, но банковата му сметка вече беше изчезнала заедно с въпросния банкер.
Не мина много време и останах без работа. Хората не искаха скритата им низост да излиза наяве. Човек може да ти се усмихва, да криви лицето си и да те мами, но портретът няма тази способност. Не можех вече да намеря никаква поръчка и се предадох. Известно време работих като художник във вестник, а после в литография, но и там си навлякох същите неприятности. Когато рисувах от снимка, на рисунката се появяваха черти, каквито не можеше да се видят на снимката, но според мен човекът положително си ги е имал. Клиентите, особено жените, започнаха да правят скандали и аз никога не се задържах дълго на една работа. И тогава за отмора и утеха започнах да облягам уморената си глава на гърдите на цар Алкохол. Много скоро се озовах на опашките за безплатно легло и започнах да глаголствувам за подаяние пред кухните. Неприятна ли ви е истината, о, халифе? Ако предпочитате, мога да пусна в действие противобедствената система на Уолстрийт, но за това е нужна поне една сълза, каквато, боя се, не мога да изтръгна след такава богата вечеря.