— Така е — съгласих се аз. — Но поне сме малко по-добре информирани, отколкото бяхме. Разбира се, за да сме сигурни, ще трябва да проучим съдържанието на криптата през деня. Струва ми се, че ще мога да убедя Грималкин да свърши тази работа.
— А не Негасена вар?
— Имам по-голямо доверие на котката. Ако трябва да споделя с някого каквото знам, предпочитам да е с нея.
— Значи познаваш принадлежността й?
Поклатих глава.
— Не. Уповавам се на чувствата си.
— Тя говорила ли е с господарката си, Джил?
— Не в детайли.
— Струва ми се, че тази дама е по-млада, отколкото се прави на външен вид.
— Може би. Просто не знам. Не я познавам.
— Аз я познавам. Кажи ми, ако котката заговори за политика.
— Ще ти кажа, но няма да заговори, освен ако не заговаря аз, а аз нямам такива намерения.
— В тази ситуация си си най-добрият съдник.
— Да. Никой от нас не може да спечели каквото и да било, ако раздава информация на този етап. Можем да минем и без много сътрудници. Освен ако нямаш непреодолима нужда от някаква информация, с която не разполагам. В такъв случай…
— Разбирам. Не. Остави нещата, каквито са. Научи ли нещо за някой от другите?
— Не. Ще излизаме ли тази вечер?
— Не. Засега всичко е, както трябва. Имаш ли някакви планове?
— Ще направя малко изчисления и много ще почивам.
— Добра идея.
— Помниш ли, когато бяхме в Дижон и онази дама от противниковата страна успя да те разконцентрира?
— Помня. Такова нещо трудно се забравя. Защо питаш?
— Ей така. Просто си спомних. Лека нощ, Джак.
Отидох в любимия си ъгъл и опрях глава на лапите си.
— Лека нощ, Смрък.
Вслушах се в отдалечаващите се стъпки. Беше време да посетя Ръмжача за една лекция по усъвършенствано бродене. Скоро светът изчезна.
8-и октомври
Снощи и тази сутрин чертах още мислени линии, но преди да създам удовлетворителна картина, имахме посетител.
Когато иззвъня камбанката на вратата, аз изджавках два пъти, защото това се очакваше от мен. Господарят ми отиде до вратата и аз го последвах. На прага стоеше висок, силен мъж с черна коса.
— Здравейте — каза той. — Казвам се Лари Талбът. Аз съм новият ви съсед и дойдох да ви изразя почитанията си.
— Няма ли да влезете да изпием чаша чай заедно? — покани го Джак.
— Благодаря.
Господарят ми го въведе в гостната, извини се и отиде в кухнята. Аз останах в гостната, за да наблюдавам. Талбът погледна няколко пъти дланта си. След това огледа мен.
— Добро момче — каза той.
Аз отворих уста, оставих езика си да увисне навън и поех няколко пъти въздух задъхано. Но не се приближих към него. Нещо в миризмата му — някакъв намек за дивост — ме озадачаваше.
Джак се върна с поднос за чай и бисквити и двамата побъбриха известно време за времето, за околността, за зачестилите напоследък ограбвания на гробове, за убийствата. Аз ги наблюдавах — двама големи мъже, всеки от тях с излъчване на хищник, които пиеха чай и обсъждаха екзотичните цветя, които отглеждаше Талбът, както и начините да виреят дори и вкъщи при този климат.
След това откъм тавана се разнесе страхотен трясък.
Напуснах стаята незабавно и полетях нагоре по стълбите, покрай ъглите. Нагоре по другата стълба…
Вратите на гардероба бяха отворени. Нещото стоеше отпред.
— Свободен! — заяви то, докато разкършваше крайниците си, докато сгъваше и разгъваше тъмните си, люспести крила. — Свободен!
— Ще ти се — казах аз, оголих зъби и скочих.
Захапах го точно по средата и го натиках обратно в гардероба. После го сръфах два пъти — отляво и отдясно, защото се опита да ме хване. Спуснах се ниско и го ухапах по единия от краката му. Изревах и се спуснах към лицето му.
То се отдръпна назад, в дъното на затвора си, а във въздуха остана тежка миризма на мускус. Избутах вратите, за да се затворят, изправих се на задни крака и се опитах да пусна резето с лапа. В този момент влезе Джак и ми помогна. В дясната си ръка държеше ножа.
— Ти си удивително куче пазач, Смрък — каза ми той.
След миг влезе и Лари Талбът.
— Някакви проблеми? — попита Лари. — Мога ли да ви помогна с нещо?
Ножът изчезна, преди Джак да се обърне.
— Не, благодаря — отвърна той. — Не е толкова сериозно, колкото прозвуча. Да допием чая си.
Тръгнаха. Последвах ги надолу по стълбите. Талбът се движеше толкова безшумно, колкото и господарят ми. Не знам защо, но имах чувството, че и той е в Играта, че този инцидент го е убедил, че и ние сме вътре. Освен всичко друго, преди да си тръгне, Лари каза:
— Виждам някои доста трудни дни, още преди да изтече месецът. Ако имате нужда от помощ… каквато и да е… можете да разчитате на мен.