Муун-Уочър погледна към отсрещната страна на долината, за да види дали Другите са дошли. Нямаше ни следа от тях. Може би все още не бяха напуснали пещерите си или пък ровеха някъде по склона на хълма да търсят храна. Тъй като не се виждаше никой, Муун-Уочър ги забрави; той не беше в състояние да мисли едновременно за повече от едно нещо.
Най-напред Муун-Уочър трябваше да се освободи от Стария — това беше проблем, който изискваше съвсем малко размисъл. През този сезон имаше много смъртни случаи и един от тях бе станал в неговата пещера. Той трябваше просто да постави трупа там, където при последната четвъртина на Луната бе оставил новороденото мъртво бебе, а хиените щяха да извършат сами останалото.
Сякаш знаейки, че Муун-Уочър ще дойде, хиените вече чакаха на мястото, където малката долина се сливаше ветрилообразно със саваната. Муун-Уочър остави трупа под един малък храст — по-раншните кости бяха вече изчезнали — и забърза, за да се присъедини към своите. Той никога вече не помисли за баща си.
Двете женски от неговата пещера, възрастните от другите пещери и повечето малки се ровеха между недораслите от сушата дървета надолу по долината, търсейки ягоди, сочни коренчета и листа, а ако имаха щастие — и дребни гущери или гризачи. Само бебетата и най-слабите бяха останали в пещерите; само ако след цял ден търсене се окажеше излишък от храна, те може би щяха да бъдат нахранени. Ако не, щастието още веднъж щеше да се усмихне на хиените.
Но този ден беше щастлив, макар че Муун-Уочър не притежаваше способността да помни и не можеше да сравнява едно време с друго. В дънера на едно сухо дърво той бе открил пчелен кошер и се бе нагостил с най-финия деликатес, известен на неговото стадо. Муун-Уочър все още облизваше пръстите си от време на време, докато водеше групата през късния следобед на път за дома. Естествено, получил бе порядъчно ужилвания, но той едва обръщаше внимание на това. Той бе така близо до задоволството, както никога досега, защото, въпреки че все още бе гладен, всъщност не се чувстваше слаб от глад. Това беше максималното, към което можеше да се стреми един човек-маймуна.
Задоволството му обаче изчезна, когато групата стигна до потока. Другите бяха вече тук. Бяха се разположили на отсрещния бряг. Те идваха тук всеки ден, но това обстоятелство не ги правеше по-малко досадни.
На брой около трийсет, те не се различаваха от членовете на стадото на Муун-Уочър. Щом видяха, че се доближава, те започнаха да подскачат, да махат с ръце и да крещят. Групата на Муун-Уочър им отвърна по същия начин.
Но всичко свърши дотук. Въпреки че хората-маймуни често се биеха и бореха помежду си, техните свади рядко свършваха със сериозни наранявания. Тъй като нямаха нокти и големи кучешки зъби, а, от друга страна, бяха добре запазени от козината си, те не можеха да си нанасят тежки рани. А и не притежаваха излишна енергия, за да я прахосват за такава непродуктивна дейност. Ръмженето и застрашителното поведение бяха много по-ефикасен начин за излагане на тяхното становище.
Сцената трая около пет минути; след това напрежението спадна също така бързо, както се бе породило, и всички започнаха да пият от мътната вода. Честта бе защитена; всяка група бе предявила претенциите си за своята територия. След като този важен въпрос бе уреден, групата се отдалечи по протежение на своята част от брега. Най-близкото сравнително добро място за търсене на храна отстоеше на повече от километър и половина от пещерите и хората-маймуни го споделяха с едно стадо едри, прилични на антилопи животни, които едва търпяха тяхното присъствие. Те не можеха да бъдат прогонени, защото челата им бяха въоръжени със страшни кинжалоподобни рога — естествени оръжия, каквито хората-маймуни не притежаваха.
И така Муун-Уочър и неговите другари дъвчеха ягоди, разни други плодове и листа, отблъсквайки пристъпите на глада, докато навсякъде около тях в съперничество за същия фураж се намираше потенциален източник на толкова много храна, колкото те не биха могли да изядат. Обаче хилядите тонове сочно месо, бродещо из саваната и край храсталаците, беше не само извън техния досег, но и извън тяхното въображение. Сред изобилието от храна те бавно умираха от глад.
С последните лъчи на Слънцето всички се завърнаха в пещерите си без произшествия. Ранената женска, която бе останала в пещерата, замърка от удоволствие, когато Муун-Уочър й подаде клонче с дребни сочни плодове, което бе донесъл. Тя лакомо започна да яде и въпреки че плодовете не бяха кой знае колко хранителни, все пак щяха да й помогнат да оцелее, докато нанесената й от леопарда рана заздравее и тя отново стане способна сама да си търси храна.