Над долината се издигаше пълната Луна. От далечните планини духна студен вятър. Нощта обещаваше да бъде много студена, обаче студът, както и гладът бяха само част от обикновеното ежедневие.
Муун-Уочър едва трепна, когато долетяха писъци и викове от една от по-долните пещери. Не му беше нужно да чуе откъслечното ръмжене на леопарда, за да разбере какво ставаше там. Долу в тъмнината старият Белокос и семейството му се бореха и умираха, но през ума на Муун-Уочър не премина мисълта, че той би могъл да им помогне по някакъв начин. Суровата логика на закона за самосъхранение изключваше такива хрумвания и от нито една пещера не се чу глас на протест срещу станалото. Обитателите на всички пещери се бяха смълчали, защото в противен случай биха могли да привлекат бедата към себе си.
Глъчката утихна. Сега Муун-Уочър можеше да чуе шума, причинен от влаченето на някакво тяло по камъните. Това трая само няколко секунди. След това леопардът захапа здраво жертвата с мощните си челюсти и безшумно я отнесе.
За ден-два опасност от повторно появяване на хищника нямаше да има, но можеха да се появят други врагове, възползвали се от светлината на Малкото слънце, което светеше само през нощта. При засилена бдителност понякога по-дребните хищници можеха да бъдат прогонвани с крясъци и викове. Муун-Уочър изпълзя от пещерата, покатери се на един голям камък близо до входа, клекна и започна да наблюдава долината.
От всички създания, които досега бяха тъпкали Земята, първи хората-маймуни се загледаха в Луната. И въпреки че не би могъл да си спомни това, в ранната си младост Муун-Уочър понякога протягаше ръка и се опитваше да докосне това призрачно лице, което се издигаше над хълмовете.
Той никога не бе успял да направи това, а сега вече беше достатъчно стар, за да разбере защо. Естествено преди всичко трябваше да намери достатъчно високо дърво, на което да се покатери.
Понякога Муун-Уочър наблюдаваше долината, а понякога Луната, но при всички случаи се вслушваше. Един-два пъти задряма. Но дори и в съня си той беше нащрек и най-малкият шум го събуждаше. В напредналата си вече възраст — двайсет и пет години, той беше в пълен разцвет на силите си и ако щастието не го изоставеше и той успееше да избегне злополуките, болестите, хищниците и гладуването, щеше да живее поне още десетина години.
Нощта течеше мудно, студена и ясна. Тя не донесе други тревоги и Луната бавно се издигаше сред екваториални съзвездия, които нито едно човешко око някога щеше да види. В пещерите през периодите на спорадична дрямка и страхливо очакване се раждаха кошмарите на бъдещите поколения.
А на два пъти по небето бавно премина една блестяща точка, много по-блестяща от която и да било звезда. Тя се издигна до зенита и се спусна на изток.
Новата скала
Късно през тази нощ Муун-Уочър се събуди внезапно. Уморен от напрежението и бедите през деня, той беше заспал по-дълбоко, отколкото обикновено. Въпреки това изведнъж се сепна при първото слабо дращене, идващо откъм долината.
Муун-Уочър седна в зловонния мрак на пещерата, напрегна сетива, за да долови всичко, което ставаше в нощта, и бавно в душата му се промъкна страх. Никога през живота си, който беше два пъти по-дълъг от живота на повечето от членовете от неговия вид, той не беше чувал подобен звук. Големите котки се приближаваха тихо и единственото нещо, което ги издаваше, беше сриването от време на време на пръст или случайното изпращяване на някое сухо клонче. Онова, което Муун-Уочър чу, бе продължително скриптене, което постоянно се засилваше. Като че ли някакво гигантско животно се движеше в нощта, без ни най-малко да се опитва да се прикрива и без да обръща внимание на препятствията. Дори веднъж Муун-Уочър безпогрешно долови шума, предизвикан от изкореняването на един храст; слоновете и динотериите често правеха това, но те се движеха безшумно като котки.
А след това се чу звук, който Муун-Уочър не можа да идентифицира, защото никога дотогава такъв звук не бе чуван в историята на света. Това беше звънът на стомана, удряща се о камък.
Муун-Уочър застана лице срещу лице с Новата скала, когато поведе своите надолу към реката при първите зари на утринта. Той почти бе забравил ужасите на нощта, защото след първия шум нищо не се беше случило. Ето защо той дори не свърза този странен предмет с понятието за опасност или страх. В края на краищата в него нямаше нищо, което да вдъхва тревога.