Това беше правоъгълен блок, три пъти по-висок от него, но достатъчно тесен, за да го обхване с ръце. Бе направен от някакъв напълно прозрачен материал. Всъщност той мъчно можеше да бъде забелязан, освен когато лъчите на изгряващото слънце проблясваха по ръбовете му. Тъй като Муун-Уочър никога не беше виждал лед или дори кристално чиста вода, нямаше естествен предмет, с който да може да го сравни. Несъмнено предметът беше доста привлекателен и при все че мъдростта диктуваше да се отнася предпазливо към всичко ново, той не се колеба дълго и се промъкна до него. И тъй като нищо не се случи, той протегна ръка и почувства студена твърда повърхност.
След няколкоминутна интензивна размисъл Муун-Уочър стигна до едно блестящо обяснение. Сигурно това беше скала, която беше израснала през нощта. Имаше много растения, които растяха по този начин — бели, месести, приличащи на заоблени камъни, които като че ли избуяваха през нощните часове. Наистина те бяха малки и закръглени, докато предметът пред него беше голям и с остри ръбове; но дори и по-големи философи от Муун-Уочър, които щяха да живеят много по-късно, не биха обърнали внимание на също така характерни изключения от своите теории.
Този действително великолепен образец на абстрактен начин на мислене доведе Муун-Уочър след три-четири минути до едно умозаключение, което той незабавно подложи на изпробване. Белите, прилични на закръглени камъни, растения бяха извънредно вкусни (въпреки че някои от тях предизвикваха остро заболяване), а може би този висок камък…?
Няколко близвания и захапвания бързо разсеяха илюзиите му. В него нямаше нищо хранително, ето защо, както всеки здравомислещ човек-маймуна, той продължи пътя си към реката и забрави кристалния монолит, увлечен в ежедневното обичайно крещене срещу Другите.
Днес търсенето на храна бе твърде неуспешно и групата трябваше да се отдалечи няколко километра от пещерите, за да намери нещо за ядене. Към обяд една от по-крехките самки припадна поради безмилостната горещина; наблизо нямаше никакъв подслон, където да се приюти. Другарките й се струпаха около нея, крещейки и плачейки от съчувствие, но никоя с нищо не можеше да й помогне. Ако не бяха толкова изтощени, можеха да я носят, но те нямаха излишна енергия за подобна проява на милосърдие. Трябваше да я оставят с надеждата, че силите й ще се възстановят.
Привечер на път за дома минаха покрай същото място; не се виждаше нито една кост.
По здрач, оглеждайки се предпазливо, за да не бъдат изненадани от подранили хищници, всички бързо утолиха жаждата си в рекичката и започнаха да се катерят към пещерите си. Намираха се на около сто метра от Новата скала, когато чуха звук.
Той бе едва доловим, но те се спряха като вкаменени и застанаха парализирани на пътеката с увиснали челюсти. Това беше еднообразна, подлудяващо повтаряща се вибрация, която се излъчваше от кристала и хипнотизираше всичко, което се намираше в обсега на нейното влияние. За пръв път — а и за последен — в продължение на три милиона години в Африка проехтя ритъмът на барабана.
Барабаненето ставаше все по-силно, по-настоятелно. Скоро хората-маймуни започнаха да се движат като сомнамбули към източника на този принуждаващ ги към покорност звук. Понякога те правеха малки танцови стъпки, тъй като кръвта им отговаряше на ритмите, които техните потомци щяха да създадат след стотици хиляди години. Напълно изпаднали в транс, те се струпаха около монолита, забравяйки трудностите през деня, опасностите на наближаващия мрак и празните си стомаси.
Барабаненето се засили, а нощта стана още по-тъмна. Когато сенките се удължиха и последната светлина изчезна от небето, кристалът започна да свети.
Най-напред той загуби прозрачността си и се обля в млечнобледа фосфоресцентна светлина. По повърхността му и вътре в него се движеха призраци с неопределени форми. Те се преливаха в снопове от светлини и сенки, образувайки въртящи се и преплитащи се лъчеобразни форми.
Все по-бързо и по-бързо се въртяха светлинните кръгове, като успоредно с тях се засилваше и барабанният звук. Напълно хипнотизирани, хората-маймуни се взираха с увиснали челюсти в тази чудна пиротехническа проява. Те вече бяха забравили инстинктите на своите прадеди, както и суровите уроци на живота. При обикновени условия нито един от тях нямаше да бъде толкова далеч от пещерата си в такъв късен вечерен час, защото околните храсти бяха пълни със замръзнали форми и втренчени очи: нощните животни се бяха спрели, за да наблюдават какво ще стане по-нататък.