— Кажете — настоя Уен. Готов на всичко вече.
Тя му го каза и той побърза да вкара чужди тела в ушите си, за да не чува; малкото, което успя да долови, му причини болезнена тръпка, от която долните му дрехи се намокриха.
— Това ли е всичко? — попита той високо, като току-що оглушал.
— Това е всичко — каза Флави. — Сега се чувствувам по-добре.
Тя изпи на един дъх чашата си, оставяйки съдържанието й на масата. Тази лудория не успя да разведри нейния събеседник.
— Нещастно създание! — въздъхна той накрая.
Измъкна демонстративно портфейла си и повика келнера, който дойде въпреки явното си отвращение.
— Повика ли ме господинът?
— Да — каза Уен. — Колко ви дължа?
— Толкова — каза келнерът.
— Ето — каза Уен, като даде повече.
— Не ви благодаря — отбеляза келнерът, — обслужването влиза в сметката.
— Отлично — каза Уен. — Сега се махнете, че миришете.
Засегнат — това беше добре изиграно, — той си отиде. Флави гледаше Уен с възхищение.
— Вие имате пари!
— Вземете всичко — каза Уен. — На вас ви липсват повече, отколкото на мен.
Тя се стъписа от изумление като пред Дядо Мраз. Изражението и трудно може да се опише, защото никой не е виждал Дядо Мраз.
II
Той се връщаше вкъщи сам. Беше късно, на всеки два фенера светеше само един, другите спяха прави. Уен вървеше с наведена глава и мислеше за Флави, за радостта й, когато взе всичките му пари. Чувствуваше се ужасно трогнат. Без нито една банкнота в портфейла, клетото момиче. На нейната възраст без средства за съществуване човек се чувствува загубен. Колко странно, той се сети, че те бяха на едни и същи години. До такава степен лишена от средства! Сега, когато беше взела всичко, той си даде сметка за последиците от този факт. Огледа се наоколо. Улицата проблясваше мътно, луната беше точно в центъра на моста. Без пари. И този капан за думи, който трябваше да завърши. Пустата улица се оживи от бавното сватбено шествие на един сомнамбул, но Уен не се развесели. Той мислеше отново за затворника. За него нещата бяха прости. Всъщност за самия него — също. Наближаваше моста. Без пари. Клетата, клетата Флави! Не, наистина сега тя имаше пари. Но каква покъртителна история! Човек не може да приеме такова нещастие. Какъв късмет, че той се оказа там. За нея. Дали за всеки има някой, който винаги идва навреме?
Прекрачи парапета и се закрепи на корниза. Ехото от сватбата се разнищваше в далечината. Погледна наляво, надясно. Наистина провървя й, че той мина оттук. Нямаше жива душа. Той повдигна рамене, опипа празния си джоб. Явно няма смисъл да се живее при тези условия. Но защо беше нужно да се чуди от коя страна да се хвърли?
Отпусна се и падна в реката безвъзвратно. Оказа се точно както си мислеше: потъваше право надолу. Нямаше значение от коя страна.