В края на краищата бе толкова лесно да подвежда Роди в една или друга посока. Никога не се усещаше, преди да е станало твърде късно. После викаше и крещеше, но не много, а накрая, с помощта на Алън, искрено се разкайваше. Роди знаеше, че няма много приятели, и се страхуваше да не изгуби единствения, който го търпеше толкова дълго време. Алън подозираше, че приятелството им бе нещо като рекорд за Роди.
Той се спря на първата площадка на стълбището и погледна към пътя, който бе извървял, към склона и към еднообразния, потискащ пейзаж наоколо. В едно Мадж бе права. Алън бе намекнал на Роди да й смачка фасона и Роди се бе погрижил за това. Вероятно бе отделил много повече време, отколкото Алън би отделил — методите му бяха по-изтънчени, но все пак бе забавно да види надутата малка никаквица в затруднение. Е, самата симулация бе наистина добра, но тя трябваше да се придържа към по-прости неща, докато не помъдрее. Алън бе готов да се обзаложи, че за известно време тя ще гледа да си кротува, докато той и Роди ще насочат вниманието си към някой от останалите, който има нужда от един или друг нагледен урок.
„Но този път нещата се развиха малко по-различно от очакванията ми“, помисли си Алън, когато стигна до втората площадка. Оставаше само една и тогава щеше да види тромавите фигури на стражите, стоящи пред големите врати. Това решение да „избягват Роди“, да го „изолират“. Ако Алън иска да остане в групата, трябваше да се съобрази с решението. Дори и с това виртуално посещение той вече бе нарушил правилата и ако останалите научеха…
„Но те няма да разберат. Важното е да съм сигурен, че нещата продължават да се развиват така, както аз искам. Те могат да наложат това малко «наказание» на Роди, докато Мадж възстанови програмата си. Няма да й отнеме повече от месец. Може би дори ще й помогна“. Тази мисъл накара Алън да се усмихне. Лесно щеше да накара Роди да му каже къде е поставил своите подпрограми, повредили програмата на Мадж. След това би могъл да отиде при нея и да й „помогне“. Тя щеше да му е благодарна по нейния си изключително благороден маниер. Още някой, който би могъл да му е полезен някога, някъде…
Най-после стигна до павираната площадка пред вратите и се приближи към стражите, които пристъпиха напред и преградиха пътя му. Те бяха отвратителни чудовища в раздърпани ризници с ръждив цвят — с по два крака, две ръце и глава. Горе-долу това бе всичко, което можеше да се каже в тяхна полза. Кожата им бе сива, косите им бяха посивели, зъбите им бяха зеленикави на местата, които не бяха черни. Тези същества или пиеха много кафе, или имаха други навици, за които Алън не искаше и да мисли. Имаха големи зъби като на глигани и малки свински очички, които гледаха изпод надвиснали вежди. Над очите им бяха нахлупени очукани нормански шлемове, държаха остри копия, на които се подпираха. Гледаха Алън с враждебно изражение, подсказващо му, че би послужил най-добре като парче студено месо.
Алън бе виждал този поглед и преди. Бе вариант на погледа, който Роди имаше понякога, когато не е нащрек, и Алън се чудеше дали той се появяваше на лицата на тези слуги като преднамерена „ирония“.
— Шефът ме очаква — каза Алън. — Никой ли не ви е казал да не се пулите? Разкарайте се от пътя ми!
Стражите го изгледаха мудно и след това още по-мудно отстъпиха назад и застанаха пред вратата. Алън бързо мина покрай тях, затаявайки дъх. Не бе подходящо да диша дълбоко, когато бе близо до слугите на Роди.
Алън влезе в мрака и се спря за момент, за да свикнат очите му с тъмнината. Всъщност вътре единствената светлина идваше от закачени по стените факли, а стените, общо взето, бяха далеч. Планината отвътре беше цялата куха.
Той тръгна през издълбаното, покрито с каменни плочи пространство. Виртуалното работно място на Роди бе Пещерата на планинския цар11 или най-малкото Григ би го възприел като такова, ако попаднеше в него. От всички страни се издигаха сиви, голи, каменни стени и навсякъде по огромния под от сталагмити многобройни събратя на пазачите пред вратата, които можеха да минат за генетично създадени китове орки, препускаха да изпълняват нарежданията на господаря си. Някои от тях имаха повече крака, отколкото им бяха нужни. Други, доста многозначително, имаха по-малко крака, сякаш някой бе откъснал крайниците им така, както отегчено и зло дете би отскубвало крилцата на мухите. На Алън не му допадаше явната демонстрация на жестокост. Това не бе хубаво. Избягваше да се изпречва пред погледите на тролите и орките, които продължаваха да се движат по пода, отблъсквайки се от него с ръце.
11
„В пещерата на планинския цар“ е музикален етюд от „Пер Гинт“, най-популярното произведение на норвежкия композитор Едвард Григ. — Бел.прев.