Късно на следващия ден в една къща на морския бряг на Джърси се разнесе мелодичен звън. Къщата беше голяма и прохладна, обзаведена с прости и чисти мебели от платно и камъшит. Прозорците бяха отворени и морският бриз бе издухал тънките бели завеси на всекидневната навътре. Къщата като че ли чакаше фотографите от списание „Аркитекчъръл Дайджест“: беше прекалено чиста и подредена, като че ли никой не живееше вътре.
Мелодичният звук се разнесе отново. В стаята влезе една жена и постави на масата чашата с бяло вино, която държеше в ръка. Носеше семпла, свободно падаща лятна рокля в цвят екрю, която вероятно е била модерна някъде в края на двадесети век, когато са се носили подобен вид тънки като паяжина кенари. Иначе в жената нямаше нищо необикновено. Беше хубава, по-скоро напомняше класическата хубост на античните статуи, отколкото моделите, които се появяват по списанията в днешно време. Надолу по гърба й се стичаше поток от гъста черна коса, завързана небрежно на опашка. Опашката се преметна през рамото й, когато жената се наведе към компютъра в предната стая, за да види кой звъни.
— Виж ти — каза тя тихичко. След това се извърна и задейства виртуалното устройство чрез „черната кутия“, поставена в края на канапето от плетена ракита.
Всекидневната се изпълни със сребриста мъгла.
— Интериор 3 — подаде команда жената.
Мъглата се разнесе, разкривайки разделен на сепарета и кабини служебен офис, чиято мебелировка бе издържана в сива гама. Навсякъде имаше компютри, тук-там се виждаха хора с включени виртуални устройства. През празното пространство протичаха потоци от данни. В гледката, която се виждаше през прозореца, внимателният наблюдател би разпознал пейзажа на Куонтико13 със синята лента на реката Потомак, която се вижда отвъд дърветата в далечината.
Сега жената бе облечена в много по-строг тоалет — тъмносини панталони и сако, обикновена бяла памучна риза и шалче в пастелни тонове. Към джобчето на сакото й беше прикрепена холографна служебна карта.
— Мрежата — каза тя. — Халоран.
След миг пред очите й се появи Алън Търстон, един от младите й сътрудници.
— Алън — възкликна тя, като се опитваше да придаде изненадано изражение на лицето си. — Благодаря ти, че се обаждаш. Получих вчерашното ти съобщение, но нямах време да го прегледам подробно, току-що сядам на бюрото си. Как си? Отдавна не сме се чували.
— Бил съм и по-добре — отвърна Алън. Нещо в тона му я накара да застане нащрек, макар че не искаше да покаже явно своя интерес, не и пред хлапето.
— Защо? Какво се е случило?
— Скоро ме изписаха от болницата.
— Нищо сериозно, надявам се. — Тя погледна нагоре и протегна ръка да вземе една тънка папка, която й бе подадена от някой „извън кадър“.
— Менингит.
— Господи, как се зарази? Сега как си?
— Вече съм добре, Рейчъл. Заразих се в Мрежата.
Естествено, тя се взря в него скептично.
— От някой, с когото си се срещнал в Мрежата, така ли?
— Да, но не по начина, по който си мислиш — отвърна Търстон. На лицето му, обикновено спокойно и ведро, сега беше изписан гняв. — Имам предвид, че някой ми предаде заразата именно по Мрежата — и то нарочно.
— Невъзможно — заяви тя. — Поне… би трябвало да е невъзможно.
— Е — каза Търстон, — явно някой е забравил да каже точно на този тип, че това е невъзможно. Защото той е изнамерил начин да го прави.
Мина почти цял час, докато Алън й разкаже историята си, с множество странни отклонения, чиято цел очевидно беше да изяснят доста сложната и нездрава връзка на Алън с някой си Роди Лофисър. Рейчъл го остави да говори почти без да го прекъсва, най-вече защото наскоро бе чула да споменават Роди Лофисър. Името му се свързваше с грандиозното откриване на една виртуална зала за игри — всъщност твърде голяма, за да се използва термина „зала“ — и много хора бяха силно впечатлени от технологията, или по-скоро новаторския и изобретателен начин, по който съвременната технология беше използвана за конструирането на тази Къща на забавленията.
Рейчъл слушаше търпеливо и с известен интерес този разказ за черна несправедливост и отмъщение, като поклащаше глава там, където беше необходимо. Обикновено тя не би губила времето си за такова нещо — тези млади наивници до един бяха отчайващо егоцентрични, готови да дрънкат цял ден, докато търпението ти съвсем се изчерпа, ако ги оставиш. Но този случай беше различен. Тук ставаше въпрос за менингит.