— Няма смисъл да се притеснявате, ще ви се обади — увери го Адамсберг.
— Кой?
— Абстракт.
— Логично погледнато — прекъсна ги Есталер, който продължаваше да следва мисълта си, — племенникът би трябвало да остави мечката жива и да занесе на лелята изпражненията й. След като чичото е бил в корема, а не в кожата й.
— Именно — доволно каза Адамсберг. — Всичко зависи от представата на племенника за чичото и за мечката.
— И за лелята — добави Данглар, поуспокоен от увереността на Адамсберг относно Абстракт и скорошното и обаждане. — За която не се знае кое е отговаряло на представата й за покойния, дали кожата или изпражненията на мечката.
— Всичко зависи от представата — повтори Адамсберг. — Какво си е представял племенникът? Че душата на чичото се е разтворила в мечката, прониквайки до върха на космите? Какво е представлявал гардеробът за текофага? А краката за Кракорезача? Що за душа се е криела в дървените плоскости и в ходилата? Какво разправя Сток, Данглар?
— Стига с тия крака, господин комисар.
— Напомнят ми нещо — каза Адамсберг неуверено. — Рисунка или разказ.
Данглар спря стюардесата, която минаваше с чаши шампанско, взе една за себе си и една за Адамсберг и постави и двете на своята масичка. Адамсберг пиеше рядко, Есталер почти никога, понеже от алкохола му се завъртала главата. Бяха му обяснили, че точно такава е целта, което го бе силно поразило. Когато Данглар пиеше, Есталер му мяташе набъбнали от любопитство погледи.
— Може би — подзе Адамсберг — става дума за човек, който си е търсел обувките нощем. Или за мъртвец, който се е връщал да си поиска обувките. Питам се дали Сток ги знае тия истории.
Данглар бързо изпразни първата си чаша и отклони очи от тавана, за да погледне Адамсберг полузавистливо, полуотчаяно. Случваше се Адамсберг да се съсредоточи, да се превърне в твърд и опасен нападател. Не често, но се случваше. Тогава бе възможно да се поспори с него. Затова пък човек нямаше много опорни точки, когато, както обикновено, мозъчната му материя се разделяше на движещи се маси. И нито една такава точка, когато въпросната материя напълно се разпадаше, като в момента, подпомагана от клатушкането на влака, което едва ли насърчаваше свързаното мислене. Изпаднеше ли в такова състояние, Адамсберг сякаш се придвижваше като леководолаз, оставяйки тялото и ума си да се полюшват грациозно и безцелно. Очите му, придобили разцветката на кафявите водорасли, следяха движението и изпращаха на събеседника усещане за неяснота, за приплъзване и несъществуване. Да придружаваш Адамсберг в такива мигове, означаваше да навлезеш в дълбоките води, там, където рибите плуват бавно, тинята е гладка като кадифе, а медузите нежно потрепват, означаваше да проникнеш в света на неопределените контури и мътните цветове. Да го придружаваш прекалено дълго, означаваше да рискуваш да заспиш и да потънеш в хладката вода. В подобни особено акватични моменти с него можеше да се разговаря колкото с пяната, с мъха или с облаците. Данглар умираше от яд, че за пореден път е въвлечен в тази течна авантюра сега, когато преминаваше през двойното изпитание на тунела под Ламанша и на несигурността си в Абстракт. Сърдеше се и на себе си, че толкова често се оставя да го погълнат мъглите на Адамсберг.
Изгълта и втората чаша шампанско и набързо си припомни доклада на Радсток, за да извлече от него точно определени и утешителни факти. Адамсберг виждаше това и не изпитваше особено желание да обяснява на Данглар ужаса, който му вдъхваха тези крака. Историите с гардероба и мечката трябваше само да го поразсеят, да отблъснат образа на тротоара пред Хайгейт, да го отклонят от самия него и от все още крехката глава на Есталер.
— Краката са седемнайсет — каза Данглар, — осем чифта и един единичен. Значи на девет души.
— Девет души или трупа?
— Трупа. Изглежда сигурно, че са били отрязани постмортем, с трион. Пет мъже и четири жени, всички възрастни.
Данглар замълча, но водораслите в погледа на Адамсберг настоятелно очакваха продължението.