— Ще го направя, без да ми мигне окото. След това ще го размажа с ботуша си. Ясна ли ти е картинката?
— Мръсно гаднярско ченге.
— Именно. Говори, за Бога.
— През съседната къща, на леля Бурлан.
— Да?
— Мазетата са свързани. Преди двете къщи са принадлежали на един човек. Той настанил жена си в едната и любовницата си в другата. За по-удобно свързал двете мазета с коридор. Когато продал имота, двете къщи били разделени и подземната врата била зазидана. Обаче леля Бурлан я отзидала, макар да нямала право. Водел нямаше представа, той никога не слизаше в мазето. Аз бях открил номера, но обещах на съседката да не я издавам. В замяна тя ме оставяше да минавам оттам. Двамата добре се разбирахме.
Адамсберг паркира на петдесет метра от къщата, излезе от колата и тихо затвори вратата.
— Защо я е отзидала?
— Изпитва луд страх от пожар. Мазето й е аварийният вход. Тъпо е, защото има страхотна линия на късмета.
— Сама ли живее?
— Да.
— Благодаря.
— Да не правиш глупости с кучето ми, ей.
Адамсберг информира двата екипа. Единият беше на път, другият тръгваше. В къщата на Водел не се виждаше никаква светлина, капаците и завесите бяха спуснати. Няколко пъти почука на вратата на госпожа Бурлан. Нейната къща беше същата като на Водел, но много по-занемарена. Нямаше да е лесно да се убеди сама жена да отвори вратата си посред нощ само като чуе думата „Полиция“, която никому не действа успокоително. Било защото човек си мисли, че не е полицията, било защото си мисли, че е полицията, което е още по-лошо.
— Госпожо Бурлан, изпраща ме Емил. Той е в болница и ми е заръчал да ви предам нещо.
— А защо идвате през нощта?
— Той не иска да ме виждат. Става дума за мазетата. Казва, че ако се разчуе, ще си имате неприятности.
Вратата се открехна на десет сантиметра заради веригата. Една крехка женица на около шейсет години го заразглежда, намествайки очилата си.
— А откъде да знам дали наистина сте приятел на Емил?
— Каза ми, че имате страхотна линия на късмета.
Вратата се отвори и жената я залости, след като Адамсберг влезе.
— Аз съм приятел на Емил и съм комисар — каза Адамсберг, като й показа картата си.
— Това няма как да е вярно.
— Има как. Пуснете ме да мина през мазетата, само това ви моля. Трябва да вляза в къщата на Водел. Два полицейски екипа ще ме последват. Пуснете и тях.
— Не може да се мине.
— Мога да мина и без вас, госпожо Бурлан. Не ми пречете или всички съседи ще разберат за вратата.
— Е и? Да не е престъпление?
— Може да кажат, че сте искали да оберете стария Водел.
Женицата побърза да донесе ключа, като роптаеше срещу полицията. Адамсберг я последва в мазето, после в коридора към другото мазе.
— Какво толкова се е разтичала полицията — каза тя, отключвайки вратата. — И я стига с тия магарии. Мен да ме обвиняват в кражба! На Емил да досаждат! Че и на онова младото момче.
— Полицията е намерила кърпичката на младото момче.
— Магарии. Човек не оставя кърпичката си дори когато ходи на гости, защо ще го прави, когато ходи да убива?
— Не вървете подир мен, госпожо Бурлан — каза Адамсберг на жената, която ситнеше след него. — Опасно е.
— Убиецът?
— Да. Приберете се вкъщи, изчакайте да дойдат подкрепленията, никъде не мърдайте.
Жената бързо заситни в обратна посока. Адамсберг тихо изкачи затрупаните с вехтории стълби на мазето на Водел, като си светеше, за да не блъсне някоя щайга или бутилка. Вратата към кухнята беше най-обикновена, ключалката не му отне повече от минута. Тръгна по коридора и се отправи към стаята с пианото. Ако Павле решеше да самоубие Церк, точно там щеше да го направи, на мястото на своето угризение.
Затворена врата, никаква видимост. Гоблените по стените заглушаваха гласовете. Адамсберг влезе в банята, качи се върху коша за бельо и оттам стигна до решетката на вентилатора.
Павле стоеше прав с гръб към него и държеше оръжие със заглушител в небрежно протегнатата ръка. Срещу него Церк плачеше, седнал във фотьойла „Луи тринайсети“, и във вида му не бе останало нищо от предишната готическа арогантност. Павле направо го беше заковал за фотьойла. През лявата му длан минаваше нож, забит в дървото на подлакътника. Много кръв беше изтекла, явно изтерзаният от болка младеж седеше така закарфичен от доста време.