— Кой е Луи?
Церк учудено погледна Адамсберг.
— Луи. Луи Веранк.
— Ясно — каза Адамсберг. — Веранк.
— Той най-добре знае. Така че се изметох и се скрих у Жослен. У кого другиго? Майка ми е в Полша, а Луи е в Лобазак. Жослен винаги казваше, че вратата му е отворена, ако имам нужда от нещо. И точно тогава ме дообработи. Но истината е, че бях готов.
— Как ти представи нещата?
— Като единствения удобен случай. Сега или никога. Да се възползвам от недоразумението, щото това било съдба. „Съдбата спира на гарата само за минута, скачай във влака, само кретените остават на перона.“
— Красива фраза.
— Да, и на мен така ми се стори.
— Но невярна. После? Репетирахте ли сцената?
— Не, но ми каза как да се държа, как да те принудя да забележиш, че съществувам, да разбереш, че съм по-силен от теб. Подчерта, че така ще те накарам да се чувстваш виновен, че непременно трябва да мина през това. „Зова е твоят ден, Армел. После ще бъдеш като нов.“ Това ми хареса. „Давай, чисти, живей, това е твоят ден.“ Много ми харесаха тези три думи: „Давай, чисти, живей.“
— Откъде намери тениската?
— Той ми я купи. Каза, че няма да съм убедителен със старата ми риза. Прекарах нощта у тях, но бях прекалено нервен, за да спя, подготвях се. Той ми даде лекарства.
— Възбудителни?
— Не знам, не попитах. Едно хапче вечерта, две сутринта, преди да отида у вас. Вече наистина се чувствах като нов. И виждах купчината отпадъци съвсем ясно. Колкото повече часове минаваха, толкова по-бесен ставах. Можех да те убия. И ти можеше да ме убиеш — добави той с тон почти идентичен с тона на готическия Церк.
Младежът отклони поглед. Взе цигара и Адамсберг му я запали.
— Наистина ли щеше да ме отровиш с шибания си флакон?
— На какво ти приличаше той?
— На шибана отрова.
— На нитроцитраминна киселина.
— Аха.
— На какво друго ти приличаше?
Церк издуха цигарения дим.
— Не знам. На шишенце парфюм.
— Точно това беше.
— Не ти вярвам — ядоса се Церк. — Казваш това, защото сега те е срам. Бяхме в кабинета ти. Не вярвам, че държиш парфюм в кабинета си.
Ти ме заключи, обаче забрави, че ченгетата имат шперц. Взех мострата от банята. Нитроцитраминна киселина не съществува, можеш да провериш.
— Мамицата му — каза Церк и всмукна от кафето си.
— Вярно е обаче, че оръжието не трябва да се пъха толкова дълбоко в панталона.
— Това ми е ясно.
— Наистина ли имаш краста, туберкулоза и само един бъбрек?
— Не. Ловил съм кел веднъж.
— Продължавай.
— Котката под щайгите ме разсея. Или може би старият с ръката. Изведнъж ми спадна градусът, сякаш внезапно изтрезнях. Писнало ми беше да се дървя. Но исках да се дървя.
Докато не паднеш на колене, докато не започнеш да ми се молиш. Жослен ми беше казал, че ако се държа кротко съм свършен. Че ако не те поставя на колене, съм свършен! И цял живот ще си остана с купчината отпадъци в тялото, вярно, че след това ми беше добре, не съжалявах за нищо. Но се оказа затиснат под отпадъците.
— Аха, мамицата му, като котката под щайгите. Чаках потвърждение за ДНК-то. Или да ми се обади непознатият глас. Но нищо подобно не се случи.
— Помисли ли си, че може да е капан от страна на Жослен?
— Не. Все пак той ме укриваше. Стоях в едно стайче в дъното на апартамента му и ми беше наредено да не мърдам оттам заради пациентите му.
— След като си тръгна от къщи, ако беше излязъл от онова стайче между девет и дванайсет часа, щеше да ме завариш там. Бях отишъл да поговоря с Жослен. Предполагам, че е оценил ситуацията — двамата, дето ги манипулира, по едно и също време в дома му. Но той наистина ме оправи и дори ушите спряха да ми пищят. Ще ни липсва, Церк, има златни пръсти.
— На мен няма да ми липсва.
— После какво стана?
— Дойде при мен на обед, накара ме всичко да му разкажа, искаше да знае всяка подробност, какви думи съм употребил, много се забавляваше, радваше се за мен. Каза ми да сваля тениската и приготви хубав обяд, за да отпразнуваме събитието. За ДНК-то рече, че са сбъркали в изследването и че на ченгетата ще им трябва време да загреят. Но после започнах все по-малко да му вярвам. Щеше ми се да се обадя на Луи, но не можех да използвам мобилния си. Нито стационарния на Жослен, защото ченгетата може би знаеха кой е чичо ми и щяха да го наблюдават. Взех да си казвам, че някой се опитва да ми сговни живота. Той ми е свил кърпичката, нали?