Адамсберг здраво държеше Мордан и се усмихваше. Светлината обливаше кожата му, очите му светеха и Мордан знаеше, че когато разсеяният поглед на комисаря придобие тази лъскавина, значи плячката или истината са наблизо. Адамсберг го повлече към кафенето.
— Да празнуваме ли? — попита Мордан с неутрален тон.
Какво друго да каже?
— Да празнуваме. Да отпразнуваме и любезното изпаряване на стружките от молив и на гилзичката под хладилника. Да отпразнуваме моята свобода, Мордан.
Ръката на Мордан едва доловимо помръдна под пръстите на Адамсберг. Стара чапла на края на силите си. Адамсберг го постави да седне между двамата, както се оставя вързоп. Изгорял бушон F3, помисли той, висококачествен психоемоционален шок, пълно затормозяване, неспособност за действие. А доктор Жослен го няма наоколо, за да го поправи. Със заминаването на потомъка на Арнаут Павле медицината губеше едно от своите величия.
— Край, а? — прошепна Мордан. — Нормално — добави той, като отметна сивите си кичури и проточи врат над ризата си с онова специфично движение, присъщо само нему и на дългокраките птици.
— Край. Но една хитра дига ще блокира стичането на калния поток точно пред вратите на съда в Гавернан. Оттам нататък няма да се виждат никакви предателски унищожени ниви, само плодородни земи. Никой в Бригадата не е в течение, мястото ви е вакантно. Вие решавате. Затова пък Ема Карно ще изгори. Тя лично ли ви даваше нареждания?
Мордан кимна.
— По специален телефон?
— Да.
— Къде е той?
— Унищожих го снощи.
— Чудесно. Не се опитвайте да й помагате, за да се предпазите, Мордан. Убила е една жена, платила е да стрелят по Емил, после се е опитала да го отрови. Готвела се е да застреля последния свидетел на собствената си сватба.
Данглар досетливо бе поръчал още една бира. Постави я под носа на Мордан с жест не по-малко властен от хватката на Адамсберг, който означаваше: „Пий“.
— И хич не мислете да се убивате — добави Адамсберг. — Това би било глупост, както би казал Данглар, в момент, когато Елен се нуждае от вас.
Адамсберг се изправи. Сена течеше на няколко метра от тях, спускайки се към морето, после към Америка, после към Тихия океан, после пак насам.
— Вратичу се — каза Адамсберг. — Ще повървя малко.
— Какво каза? — изненадано попита Мордан, за миг отново станал нормален, което Данглар прие за добър знак.
— Изглежда, че парченце от киселевски вампир му е останало в организма. Все някой ден ще излезе. Или няма. С него никога не се знае.
Адамсберг се връщаше със загрижен вид.
— Данглар, казвал сте ми, но вече не помня. Откъде извира Сена?
— От Лангърското плато.
— А не от Жербие дьо Жонк?
— Не, оттам извира Лоара.
— Хвала, Данглар.
— Няма защо.
Това означава „благодаря“, обясни Данглар на Мордан. Адамсберг отново се отправи към реката е бавната си полюшваща се походка, с преметнато през рамото сако, което придържаше с един пръст. Мордан несръчно вдигна чашата си, като човек, който не знае дали все още му се полага чаша, насочи я колебливо към отдалечаващия се Адамсберг, после към близкия Данглар и каза:
— Хвала.
L
Адамсберг вървя близо час по огрения от слънцето кей, като слушаше как чайките пеят на френски, и с мобилния в ръка чакаше да му се обадят от Лондон, което и стана към четиринайсет и петнайсет, както Сток му бе обещал. Разговорът беше съвсем кратък, тъй като Адамсберг бе задал само един въпрос на полицейския началник Радсток и на този въпрос можеше да се отговори с „да“ или „не“.
— Йес — каза му Радсток.
Адамсберг благодари и затвори. После се поколеба за миг и набра номера на Есталер. Взводният май единствен му бе спестил коментарите и критиките си.
— Есталер, идете в болницата при Жослен. Имам съобщение за него.
— Да, господин комисар. Записвам.
— Предайте му, че дървото на Хампстед Хил е мъртво.
— Хампстед Хил? При Хайгейт?
— Точно.
— Само това ли?
— Да.
— Ясно, господин комисар.
Адамсберг бавно тръгна покрай булеварда. Представяше си как гният пъновете около гроба в Киселево.
Къде ще израснат отново, Петър?