Беше петнайсет часът, трябваше да се изчака членовете на екипа да похраносмилат, преди да се оживят и да се осведомят какво точно става навън. Знаеха, че Ретанкур е по следите на заподозрян — и че лошо му се пише на заподозрения — подпомагана от една бригада от Гарш: три коли и четири мотоциклета. Нямаше обаче новини от нея и Адамсберг бе уточнил, че е отлетяла с три минути закъснение след удар в слънчевия възел. И че заподозреният, Емил Сопата, единайсет години в пандиза и сто трийсет и осем официално заведени мариза, е способен да избяга от Ретанкур. Комисарят разказа, без да се впуска в подробности, за спора си с Мордан, предизвикал бягството на Емил. Никой не се сети да попита защо Емил не е ударил и Адамсберг, нито защо Адамсберг не го е подгонил. Ретанкур тичаше два пъти по-бързо от всички мъже в Бригадата и всеки намираше за нормално, че са я оставили да търчи сама. Мордан мрачно чистеше чинията си с хартиена кърпичка. Отдаваха лошото му настроение на тревога за състоянието на тестисите му. Докато набързо преглеждаха досието на Емил, от никого не бе убягнало, че побойникът е съсипал мъжествеността на един автомобилен състезател с един-единствен удар с лакът — бой, донесъл му една година в кафеза и неспазеното задължение да изплати на ищеца немалко обезщетение.
Адамсберг виждаше, че членовете на екипа му са обзети от съмнения и се колебаят между инстинктивната подкрепа, която дължат на поразения в най-нежните си части колега, и налагащото се от обстоятелствата благоразумие. Защото всеки, включително Есталер, съзнаваше, че Мордан неизвестно защо е нарушил правилата, като е уредил задържане под стража, без да се допита до Адамсберг, и с аматьорското си избързване е подплашил заподозрения.
— Кой подреди последните улики в камиона тази сутрин? — попита Адамсберг, докато механично изсипваше в чашата си останалата в една бутилка непрозрачна жълтеникава течност.
— Това е ябълково вино от моя край — обясни му Фроаси. — След отваряне не издържа повече от час, но иначе е чудесно. Помислих си, че може да ни поотпусне.
— Благодаря — каза Адамсберг и отпи от тръпчивото питие.
Защото, освен че се грижеше за храната, Фроаси се опитваше да поддържа общото настроение на едно поне сърдечно равнище, което не беше лесна работа в хронически недоспала си криминална бригада.
— Аз и Фроаси — отвърна Воазне.
— Трябват ми конските фъшкии. Искам да ги видя.
— Фъшкиите заминаха за лабораторията още вчера.
— Не тези, Воазне. Другите, от камионетката на Емил.
— Аха — обади се Есталер. — Фъшкиите на Емил.
— Няма проблем — каза Воазне и се изправи. — Те са сред приоритетните улики.
— Да поставим ли под наблюдение старческия дом? — попита Керноркян.
— Да, колкото да спазим правилата. И последният глупак ще се сети, че къщата се наблюдава.
— Той е глупак — каза Мордан, който продължаваше да чисти чинията си.
— Не е — възрази Адамсберг. — Само изпитва носталгия. А носталгията ти подсказва някои идеи.
Адамсберг се поколеба. Имаше почти сигурен начин да хванат Емил — във фермата, където живееше Купидон. Достатъчно бе да поставят на пост двама души и щяха да го приберат в близките дни или след седмица. Комисарят единствен знаеше за съществуването на Купидон и на фермата. Знаеше и приблизителния й адрес, и името на собствениците, като по чудо запечатали се в паметта му. Братовчедите Жеро, три четвърти млечни продукти, една четвърт месо. Отвори уста, но замълча, обзет от съмнения. Дали смяташе Емил за невинен, или искаше да си го върне на Мордан, или от два часа насам, а може би още от Лондон открито бе преминал от другата страна на бариерата заедно с желаещите да прескочат зида, като даваше рамо на бандитите и спъваше работата на силите на реда? Тези въпроси прелетяха през главата му като ято скорци, без да предизвикат дори опит за отговор. Докато останалите ставаха от столовете си, нахранени и информирани, Адамсберг се дръпна встрани и направи знак на лейтенант Ноел. Ако някой знаеше нещо, това беше той.