— Но да му се не знае — почти извика Адамсберг, — какво ви прихвана, та се върнахте в Лондон? Защо си завирате носа в тези тъпи обувки? Че оставете ги на Ижгат, оставете ги на Сток!
— Радсток. Господин комисар, предупредих ви, че заминавам, и вие не възразихте. Необходимо беше.
— Глупости, Данглар! Онази жена, Абстракт, до нея сте доплували.
— Ни най-малко.
— Не ми казвайте, че не сте я видели.
— Не ви казвам нищо подобно. Но това няма връзка с обувките.
— Надявам се, Данглар.
— Ако смятахте, че са отрязали краката на чичо ви, и вие щяхте да отидете да поогледате.
Адамсберг погледна към небето, което се покриваше с облаци, и проследи полета на една патица, после спокойно заговори в слушалката.
— Какъв чичо? Не знаех, че има чичо.
— Не става дума за жив чичо, за чичо, който се разхожда без крака. Чичо ми почина преди двайсет години. Беше втори съпруг на леля ми и го обожавах.
— Без да ви обиждам, майоре, никой не може да разпознае мъртвите крака на чичо си.
— Не съм разпознал краката му, а обувките му. Както справедливо отбеляза нашият приятел Клайд-Фокс.
— Клайд-Фокс?
— Ексцентричният лорд, спомняте ли си го?
— Да — въздъхна Адамсберг.
— Видях го снощи впрочем. Доста унил, тъй като изгубил новия си кубински приятел. Изпихме по чаша заедно, голям специалист е по история на Индия. И както справедливо отбеляза, какво може да се сложи в обувки? Крака. Обикновено на притежателя на обувките. Та ако това са обувките на чичо ми, има всички шансове и краката да са негови.
— Малко като фъшкиите и коня — прокоментира Адамсберг, който усещаше да го притиска все по-голяма умора.
— Като съдържащото и съдържанието. Но не знам дали става дума за чичо ми. Може да е някой братовчед или друг човек от същото село. Те там всички са роднини.
— Хубаво — каза Адамсберг и слезе от масата. — Дори ако някой си прави колекция от френски крака и ако за нещастие пътят му се е пресякъл с пътя на чичо ви или на братовчед му, какво ни засяга всичко това?
— Казахте, че нищо не пречи да се поинтересуваме — обидено рече Данглар. — Вие искахте да знаете какво е станало в Хайгейт.
— Там може би. Тук и в Гарш — не. А вашето пътуваме, Данглар, си е истински гаф. Защото, ако тези крака са френски, Ярдът ще иска да си сътрудничим. Това можеше да се падне на друг екип, обаче благодарение на вас Бригадата ще е на топа на устата. А на мен ми трябвате за касапницата в Гарш. Тя е далеч по-обезпокоителна от някакъв си некрофил, който е рязал крака наляво и надясно преди двайсет години.
— Не „наляво и надясно“. Мисля, че ги е избирал.
— Сток ли казва така?
— Аз казвам така. Защото, когато почина, чичо ми беше в Сърбия, краката му — и те.
— И вие се питате защо да търсите крака в Сърбия, след като във Франция има шейсет милиона?
— Сто и двайсет милиона. Шейсет милиона души, значи сто и двайсет милиона крака. Правите същата грешка като Есталер, но в другата посока.
— Но защо е бил в Сърбия чичо ви?
— Защото беше сърбин, господин комисар. Казваше се Славко Молдован.
Жюстен тичешком се приближи до Адамсберг.
— Има един навън, който настоява за обяснения. Възнамерява влезе в къщата.
XI
Пред градинската порта лейтенантите Ноел и Воазне стояха един срещу друг с протегнати ръце и блокираха пътя на мъжа, който нямаше вид на впечатлен.
— Нищо не ми доказва, че сте полицаи — повтаряше той. — Нищо не ми доказва, че не сте обирджии. Особено вие — уточни той, като посочи Ноел, чийто череп бе почти обръснат до кожа. — Имам среща, разбрахме се за седемнайсет и трийсет, държа да съм точен.
— Ще се разминете със срещата — рече Ноел, пускайки в ход неприятното си остроумие.
— Покажете ми картите си. Нищо не ми доказва.
— Вече ви обяснихме — каза Воазне. — Картите ни са в саката, саката ни са в къщата, а ако се махнем от тази врата, вие ще влезете. Обаче влизането е забранено.
— Разбира се, че ще вляза.
— Значи няма изход.
Човекът, реши Адамсберг, който се приближаваше към групата, е или тъп, или куражлия, като се имат предвид средните му габарити и тлъстото му тяло. Защото, ако мисли, че си има работа с обирджии, по-добре би било да спре да се разправя и да си вдига чуковете. Докато той се държеше някак професионално, достойно и уверено, като човек на дълга, във всеки случай като човек, решен да си свърши работата, каквото и да става. Застраховател? Търговец на произведения на изкуството? Юрист? Банкер? В борбата му с ръцете на двете ченгета имаше загатнат и ясен класов рефлекс. Той не беше от онези, които позволяват да бъдат изгонени, най-малкото от типове като Ноел и Воазне. Да преговаря с тях бе под социалния му статус и може би точно това убеждение, това изначално кастово презрение го правеше смел почти до глупост. Той не се боеше от по-низшите от него. Извън тази поза хитроватата му и някак старомодна физиономия би могла да бъде по-скоро симпатична. Адамсберг постави длани върху бариерата на полицейските ръце и го поздрави.