— Тогава откъде знаете?
— Тук — каза лекарят и постави показалеца си в основата на черепа на Адамсберг, малко над и вдясно от тила.
При което комисарят усети леко убождане, сякаш показалецът на доктора имаше жило.
— Също интересен случай — полугласно додаде той, — ако позволите.
— Емил ли?
— Вие.
— Мен не са ме били, докторе.
— Не съм казал такова нещо.
Адамсберг се дръпна, отдалечавайки черепа си от любопитството на лекаря.
— Не искам да издавате професионалните си тайни, затова ще ви питам друго. Имаше ли Водел врагове?
— Много. И точно в това беше проблемът. Страшни и дори смъртоносни врагове.
Адамсберг спря на малката алея.
— Не мога да ви цитирам имена — отсече лекарят. — А и би било безполезно. Това няма нищо общо с разследването ви.
Мобилният на Адамсберг зазвъня, комисарят се извини и прие обаждането.
— Лусио — изръмжа той, — знаеш, че съм на работа.
— Никога не съм ти се обаждал, омбре, за пръв път ми е. Ама едно от малките не суче и съвсем е отслабнало. Мислех си, че би могъл може би да го почешеш по челото.
— Не ме интересува, Лусио, нищо не мога да направя. Толкова по-зле за него, ако не суче. Природен закон.
— А ако го приспиш, ако го успокоиш?
— Това няма да го накара да суче, Лусио.
— Голям мръсник си, кучи сине, да знаеш.
— Освен това, Лусио — повиши тон Адамсберг, — не съм магьосник и имам тежък ден.
— Аз също. Можеш ли да си представиш, не успявам да си запаля цигарата. Понеже не виждам, не уцелвам края й. И дъщеря ми като не ще да ми помогне, аз какво да правя?
Адамсберг прехапа устни. Лекарят се приближи до него и любезно попита:
— Бебе, което не може да суче?
— Коте на пет дни — рязко отвърна Адамсберг.
— Ако събеседникът ви няма нищо против, бих могъл да направя нещо. Несъмнено става дума за проблем е моториката на долната челюст. Това не е непременно природен закон, може да е посттравматичен синдром вследствие на раждането. Трудно ли е било раждането?
— Лусио — извика Адамсберг в слушалката, — да не е едно от двете, дето ги извадихме насила?
— Да, беличкото със сиво в края на опашката. Единственото момиченце.
— Точно така, докторе — потвърди Адамсберг. — Лусио масажираше майката, а аз изтеглих котето за челюстта. Да не съм теглил много силно? Момиче е.
— Къде живее приятелят ви? Ако е съгласен, разбира се — добави той и размаха ръце, сякаш изпитал смирение пред застрашения живот.
— В Париж, тринайсети район.
— Аз съм в седми. Ако искате, да отидем заедно и аз ще я оправя малката. Ако мога, разбира се. Междувременно нека приятелят ви да навлажни цялото й тяло, но без да я мокри.
— Идваме — обяви Адамсберг, който имаше чувството, че дава сигнал за задвижването на полицейска операция. — Навлажни я, но без да я мокриш.
Леко замаян, с неясното усещане, че е изпуснал кормилото и се люшка между побойници, емигранти, лекари и безръки испанци, Адамсберг нареди на лейтенантите си да приключват и качи доктора в колата си.
— Това е гротескно — каза Адамсберг, като излязоха на околовръстното. — Водя ви да лекувате коте, при положение че адът се е стоварил върху Водел.
— Гадно убийство, а? Трябва да ви кажа, че той имаше много пари.
— Да. Всичко ще остане на сина му, предполагам — добави Адамсберг невинно. — Познавате ли го?
— Само през мозъка на таткото. Желание, отказ, желание, отказ и тъй нататък и у единия, и у другия.
— Водел не е искал момче.
— Не искаше да остави след себе си крехко потомство, изложено на милостта на враговете му.
— Какви врагове?
— И да ви кажа, няма да ви помогне. Лудост, усилена от възрастта, вградена в гънките на съществото му. Проблем за лекаря, а не за полицая. Или за пещерняка в случая с Водел.
— Въображаеми врагове, така ли?
— Не настоявайте, господин комисар.
Лусио ги очакваше, седнал под навеса, и потупваше с голямата си лапа легналото в скута му коте, увито във влажна кърпа.