— Загрях — рече Андре.
— И никой не трябва да го посещава. Също — никакви цветя, никакви подаръци. Нищо да не влиза в стаята му.
— Хубаво, можете да разчитате на мен. Стомашно-чревните са в моя коридор. Предполагам, че след ден-два лекарят ще позволи да го преместят. Търсете доктор Лавоазие.
— Лавоазие като онзи Лавоазие?
— Познавате ли го?
— Ако е бил в Дурдан преди три месеца, да. Изкара един от лейтенантите ми от кома.
— Отскоро е тук. Назначиха го за главен хирург. Днес не можете да го видите, през нощта е имал четири операции и сега си почива.
— Припомнете му за мен и главно за Виолет Ретанкур, нали няма да забравите? И му кажете да бди над този Емил и да прояви дискретност.
— Загрях — повтори санитарят. — Ще ви го опазим вашия Емил. Но има вид на беля човек.
— Точно такъв е — потвърди Адамсберг, като му стисна ръката.
От паркинга Адамсберг се опита да телефонира, но батерията на мобилния му беше свършила. Върна се в болницата и набра номера на Бригадата от обществения телефон. Дежурен се оказа сержант Гардон — глуповат, усърден, сърдечен, негоден за занаята.
— Мордан да е наоколо? Дайте ми го, Гардон.
— Ако смея да ви предупредя, господин комисар, бъдете внимателен. През нощта дъщеря му си е блъскала главата в стената до кръв. Нищо й няма, но майорът ходи като зомби.
— В колко часа е станало това?
— Мисля, че към четири. Ноел ми каза. Ето ви майора.
— Мордан? Адамсберг. Обаждахте ли ми се?
— Не, съжалявам, господин комисар — каза Мордан с безизразен глас. — Ония от Авиньон не пожелаха да се раздвижат, дори се развикаха, че си имали друга работа, две катастрофи и един тип с пушка на крепостната стена. Претоварени били.
— Да му се не знае, Мордан, трябваше да настоявате. Става дума за убийство и тъй нататък.
— Настоявах, но те ми се обадиха чак в седем сутринта, след като току-що го бяха посетили. Водел си бил вкъщи.
— Заедно с жена си?
— Да.
— Жалко, майоре, жалко.
Недоволен, Адамсберг се върна в колата, спусна докрай прозорците и тежко се отпусна зад волана.
— В седем часа — каза той на кучето. — Нали разбираш, че Водел е имал предостатъчно време да се прибере. Така че никога няма да узнаем. Обаче Мордан не е настоявал, уверявам те. Другаде му е умът, отлетял е като балон и се носи по вятъра на черните мисли. Дал си е нарежданията в Авиньон и си е измил ръцете. Трябваше да го предвидя, да се досетя, че Мордан е изцяло извън строя. Дори Есталер би се справил по-добре.
Когато два часа по-късно влезе в Бригадата с кучето под мишница, никой не го поздрави истински. Цареше някаква особена възбуда, полицаите се носеха из стаите като развалени механични играчки и излъчваха мирис на утрешна пот. Разминаваха се, без да се забелязват, разменяха кратки думи и като че ли избягваха комисаря.
— Нещо станало ли е? — попита той Гардон, който не изглеждаше засегнат от суматохата.
Обикновено служебните вълнения стигаха до сержанта с няколко часа закъснение и в силно смекчен вид, както бретанският вятър утихва, когато се добере до Париж.
— Онова от вестника — обясни той — и онези неща от лабораторията, мисля.
— Добре, Гардон. Бежовата кола, деветката, трябва да се закара за почистване. Поискайте пълна програма — кръв, кал, мръсотия.
— Това ще създаде луд проблем, мисля.
— Няма страшно, седалките са от материя, която се мие.
— Говоря за кучето. Донесли сте куче?
— Да. Заради фъшкиите.
— Ще стане голям търкал, с котката. Не виждам как ще се оправим с тях.
Адамсберг почти му завидя. Гардон и Есталер си приличаха по неспособността си да подреждат нещата от живота по важност. А сержантът бе видял ужасяващата касапница в Гарш. Освен ако това не беше неговият начин да оцелява и в такъв случай определено имаше право. Имаше право и да се тревожи за съжителството между кучето и котката. Макар че огромният и апатичен котарак, който живееше в Бригадата, проснат върху топлия капак на една от копирните машини, не беше предразположен към действие. Три пъти дневно някой от служителите в Бригадата — главно Ретанкур, Данглар и Меркаде, който беше особено чувствителен към свръхсънливостта на котарака — отнасяха единайсеткилограмовото животно до паничката му и стояха до него, докато се нахрани. Затова до паничката бяха поставили стол, та полицаите да могат да си работят, без да нервничат и без да припират на котарака.