— Напива ли се? — попита Данглар.
— Никога съвсем. Смята за въпрос на чест да изследва границите между нещата, всички граници, и да се вкопчва в тях. Твърди, че като върви по билото между два склона, със сигурност ще страда, но няма да скучае. Всичко наред ли е, Клайд-Фокс?
— Всичко наред ли е, Радсток? — попита мъжът и помаха с ръка.
— Забавен е — изкоментира полицейският началник. — Е, понякога. Когато преди две години почина майка му, се опита да изяде цяла кутия с нейни снимки. Сестра му се намеси доста грубо и нещата не завършиха добре — една нощ в болницата за нея и една нощ в участъка за него. Лордът беше бесен, задето му пречат да изгълта снимките.
— Наистина ли искаше да ги яде? — попита Есталер.
— Наистина. Но какво са няколко снимки? Разправят, че у вас един искал да излапа цял дървен гардероб.
— Какво казва? — попита Адамсберг, като видя, че Радсток смръщва вежди.
— Казва, че у нас един искал да си изяде дървения гардероб. Което впрочем направи за няколко месеца с епизодичната помощ на двама-трима приятели.
— Истинска странност, нали, Денглард?
— Напълно истинска, това е станало в началото на XX век.
— Нормално — обади се Есталер, който често зле подбираше думите или мислите си. — Чувал съм, че един човек изял самолет и това му отнело само година. Малък самолет бил.
Радсток бавно поклати глава. Адамсберг бе забелязал у него вкус към тържествените изявления. Понякога се изказваше с дълги изречения, в които, ако се съди по тона, ставаше дума за човечеството и неговата орис, за доброто и злото, за ангелите и демоните.
— Има неща — каза Радсток, а Данглар превеждаше симултанно, — които човек не може дори да си представи, преди на друг човек да му дойде нелепата идея да ги осъществи. Но веднъж осъществено, това нещо, добро или не толкова, влиза в съкровищницата на човешките постижения. И може да бъде използвано, да се възпроизвежда и дори да се усъвършенства. Човекът, изял гардероб, е подтикнал друг човек да изяде самолет. Така постепенно пред очите ни се разкрива големият непознат континент на безумието, като карта, която малко по малко се попълва от изследователите. Напредваме, без да имаме видимост, опипом, това казвам винаги на моите момчета. Така например лорд Клайд-Фокс събува и обува обувките си кой знае колко пъти. И никой не знае защо. Когато се разбере защо, някой друг ще го последва.
— Ехо, Клайд-Фокс! — извика старото ченге, като се приближи до лорда. — Някакъв проблем?
— Ехо, Радсток — отвърна лордът с благ глас. Двамата мъже размениха приятелски знак — две нощни птици, двама експерти, които нямаха какво да крият един от друг. Стъпил по чорапи на тротоара, Клайд-Фокс старателно разглеждаше вътрешността на обувката си, която държеше в ръка.
— Някакъв проблем? — повтори Радсток.
— Страхотен проблем. Идете да видите, ако ви стиска.
— Къде?
— На входа на старото гробище Хайгейт.
— Не обичам да ми се мотаят по тия места — изръмжа Радсток. — Какво сте правили там?
— Изследване на границата в компанията на подбрани приятели — каза лордът и показа с палец другаря си с пурата. — Между страха и разума. Аз това място наизуст го знам, но той искаше да го види. Внимание — добави Клайд-Фокс по-тихо. — Другарчето ми е пияно като свиня и бързо като сърна. Вече разби мутрата на двама в пъба. Учител по кубински танци. Нервняк. Не е тукашен.
Лорд Клайд-Фокс още веднъж разтърси обувката си във въздуха, обу я, събу другата.
— Окей, Клайд-Фокс. Ама какво правите с обувките си? Изпразвате ли ги?
— Не, Радсток, контролирам ги.
Човекът от Куба произнесе нещо на испански, което звучеше така, сякаш му е писнало и смята да се разкара. Лордът му махна с ръка безразлично.
— Според вас — подхвана Клайд-Фокс — какво може да се сложи в обувки?
— Крака — намеси се Есталер.
— Именно — каза Клайд-Фокс и хвърли одобрителен поглед на младия взводен. — И е добре да проверите дали вашите собствени крака са в собствените ви обувки. Радсток, ако ми посветите с фенера си, може би ще приключа с това чудо.
— Защо трябва да ви светя?
— За да видите дали има нещо вътре.
Клайд-Фокс вдигна високо обувките си и Радсток методично огледа вътрешността им. Адамсберг, когото бяха забравили, бавно обикаляше около тях. Представяше си онзи, дето дъвкал гардероба си месеци наред. Питаше се самият той кое би предпочел да изяде — гардероб или самолет или снимките на майка си. Или нещо друго? Нещо, което би представлявало още един къс от непознатия континент на безумието, описан от началника.