— Означава нещо като Пази нашето царство, отстоявай го, трябва да остане недосегаемо.
— Била е трудна любов — отсъди Воазне. — Дамата е била омъжена за друг.
— Но думата с главни букви накрая не е на немски.
— Това им е било нещо като парола — обясни Адамсберг — Препратка към събитие, известно само на двамата.
— Аха — потвърди Ноел. — Тайна дума. Тъпо е, но на жените им харесва. А на мъжете им е досадно.
Фроаси побърза да попита кой иска второ кафе, няколко ръце се вдигнаха, а Адамсберг помисли, че и Фроаси измисля тайни думи и Ноел я е наскърбил. Още повече че тя често си хващаше любовници, които губеше с рекордна бързина.
— Водел не го е намирал за тъпо — каза Адамсберг.
— Може да е парола — съгласи се Фроаси, свеждайки глава над хартията, — но във всеки случай е на руски. КИСЛОВА. Написано е на кирилица. Съжалявам, но не знам руски. Малко хора знаят руски.
— Аз поназнайвам — обади се Есталер.
Настъпи учудено мълчание, за което младежът не си даде сметка, тъй като беше твърде зает да бърка захарта в чашата си.
— Защо го поназнайваш? — попита Морел, сякаш Есталер бе извършил нещо лошо.
— Защото съм се опитвал да го науча. Знам да произнасям буквите.
— Но защо си се опитвал да учиш руски? Защо не испански?
— Ами така.
Адамсберг му подаде листа и Есталер се съсредоточи.
— Ако се произнесе правилно и ако е любовен код — каза той, — ще даде нещо като KISS LOVE — целувки, любов. Нали?
— Чудесно — одобри Фроаси.
— Браво — каза Ноел и взе листа. — Идеален подпис, с който да заинтригуваш жената.
— Мислех, че си против паролите — обади се Жюстен с тънкия си гласец.
Ноел направи гримаса и подаде писмото на Адамсберг. В кафенето влезе Данглар, намести се до масата и въздъхна. Беше се зачервил. Добре е минал разговорът, помисли Адамсберг.
— Тя ще дойде в Париж, той е в шок, почти в паника.
— Всичко това, фъшкии и любовни писма, е подробност — каза Ноел. — Все така не стигаме до същността. Също като кучешките косми по креслото — дълги, бели, тип пиренейска овчарка, от ония песове, които ви окъпват целия с едно лизване. Докъде ни води това? Доникъде.
— Да добавим и информацията от кърпичката — каза Данглар.
Отново настъпи мълчание, ръцете се скръстиха, погледите се отклониха встрани. Аха, каза си Адамсберг, ето за какво било сутрешното вълнение.
— Казвайте — рече той.
— Хартиената кърпичка беше скорошна — обясни Жюстен. — И отгоре й имаше нещо.
— Микроскопична капка кръв на стария — каза Воазне.
— И вътре имаше нещо.
— Сопол.
— Накратко, колкото искаш ДНК.
— Искахме да ви кажем снощи, когато узнахме, търсихме ви в осем, но мобилният ви не отговаряше.
— Батерията му беше свършила.
Адамсберг огледа лицата им едно по едно и си сипа половин чаша вино, противно на навиците си.
— Внимавайте — дискретно го предупреди Данглар, — произходът му е неизвестен.
— Чакайте сега — каза Адамсберг. — Сополът не е на Водел баща, нито на Водел син, нито на Емил. Така ли?
— Тъй вярно — обади се Ламар, който като бивш жандарм не успяваше да се отърси от военната терминология.
И който като нормандец изпитваше затруднения да гледа Адамсберг в очите.
Адамсберг отпи от чашата си, хвърли поглед към Данглар, за да му потвърди, че виното наистина не струва и е доста силно. Макар да не беше чак толкова силно, колкото онова, което бе пил предишната нощ в колата. За миг се запита дали затова не бе спал като пън, след като обикновено му стигаха пет-шест часа сън. Взе парче от сандвича, останал на масата — сандвича на Мордан, — хвърли го под стола си и обясни:
— За кучето.
Наведе се, провери дали хлябът се харесва на Купидон и се обърна към тринайсетте чифта вперени в него очи.
— Значи е ДНК на непознат човек — подхвана той. — ДНК-то на убиеца. Това ДНК сте изпратили без голяма надежда за идентификация и сте я получили. Така че имате фамилията на убиеца, малкото му име, физиономията му.
— Да — полугласно потвърди Данглар.
Адамсберг разбираше, че този толкова бърз успех ги учудва, дори ги притеснява, че са неподготвени за него, но смущението им, дори общото им чувство за вина го хвърляха в недоумение. Някъде влакът бе излязъл от релси.