— Значи имаме адреса му — продължи Адамсберг, — може би знаем професията му и адреса на местоработата му. Известни са ни приятелите му, близките му. Всичко това сме научили само преди петнайсет часа. Така че установяваме къде би могъл да бъде, действаме предпазливо и го залавяме. Няма как да го изпуснем.
Още докато говореше, Адамсберг знаеше, че греши. Щяха да го изпуснат, вече го бяха изпуснали.
— Няма как да го изпуснем — повтори той, — освен ако знае, че сме го открили.
Данглар постави на коленете си голямата си чанта, деформирана от бутилките, които често лежаха на дъното й. Извади купчина вестници, избра един и го постави на масата пред очите на Адамсберг.
— Знае — изрече майорът уморено.
XVII
Доктор Лавоазие строго гледаше пациента си, сякаш му се сърдеше за това отклонение от доброто поведение. Защото яростният пристъп на треска не влизаше в програмата. Възпаление на перитонеума, което сериозно намаляваше шансовете му за оздравяване. Антибиотици в големи дози, смяна на чаршафите на всеки два часа. Лекарят няколко пъти потупа Емил по бузите.
— Отворете очи, мой човек, направете едно усилие.
Емил мъчително се подчини и погледна дребния човек в бяло, когото виждаше като неясен кръгъл силует.
— Доктор Лавоазие като Лавоазие, чисто и просто — представи се лекарят. — Задръжте така — додаде той, като отново потупа пациента си по бузата. — Да сте гълтали нещо тайно? Хартия, някакво веществено доказателство?
Емил завъртя глава от ляво на дясно. Не.
— Това не е шега, мой човек. Все ми е тая с какво се занимавате. Ако искате да знаете, интересувам се от стомаха ви, не от вас. Схващате ли? Може да сте заклали и осемте си баби, това няма да промени с нищо проблема ми с вашия стомах. Ясна ли ви е гледната ми точка? Стомаха като част от цялото. Е? Гълтали ли сте нещо?
— Вино — прошепна Емил.
— Колко?
Емил направи жест с палеца и показалеца си, като остави между тях разстояние от пет сантиметра.
— Ама двойно или тройно, нали? — каза Лавоазие. — Така ще ми стане по-ясно и ще ми бъде от полза. Защото, да ви кажа, хич не ме е грижа дали си сръбвате, само да не е в този момент. Къде го намерихте туй вино? Под леглото на съседа?
Отново знак на отрицание, смутено.
— Не пия чак толкова. Но това щяло да ми се отрази добре. Да ми раздвижи кръвта.
— Така ли мислите? Ама откъде падате вие, мой човек?
— Някой ми го каза.
— Кой някой? Съкилийникът ви? Онзи с язвата?
— Не трябваше да му вярвам. Тъпо е.
— Вярно, че е тъпо — призна Лавоазие. — Та значи кой?
— С бяла престилка.
— Не е възможно.
— С бяла престилка и маска.
— На този етаж лекарите не носят маски. Нито санитарите, нито сестрите.
— С бяла престилка. Накара ме да пия.
Лавоазие сви юмруци и си спомни строгите нареждания на Адамсберг.
— Окей, мой човек — каза той, като се изправи. — Ще извикам вашия приятел ченгето.
— Ченгето — каза Емил и протегна ръка. — Ако пукна, да знаете, че не съм казал всичко.
— Искате да му предам нещо? На Адамсберг?
— Да.
— Казвайте. Спокойно, не бързайте.
— Кодираната дума. И на пощенска картичка. Също.
— Добре — каза Лавоазие, записвайки думите му върху един температурен лист. — Това ли е?
— Кучето. Да внимава.
— За какво?
— Алергично е към чушки.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Не се притеснявайте. Ще му го кажа.
Като излезе в коридора, Лавоазие позвъни на високия брюнет Андре и на ниския Гийом.
— Отсега нататък ще дежурите пред вратата му на смени. Някакъв мръсник го е накарал да изпие нещо с виното. С бяла престилка и маска. Съвсем просто. Незабавна промивка на стомаха, предупредете анестезиолога и доктор Венийо. Нещата са на кантар.
XVIII
Данглар поиска да остане насаме с Адамсберг в кафенето и се зае да събира пръснатите по масата вестници. Един от тях публикуваше на първа страница снимка на убиеца — млад брюнет с ъгловато лице, дебели сключени вежди, преграждащи лицето, прав нос, леко хлътнала брадичка, големи безцветни очи. Чудовището накълцва тялото на жертвата си.
— Защо не ми казахте още щом дойдох? — попита Адамсберг. — За ДНК-то? За изтичането в пресата?