— Той провали проверката на алибито в Авиньон.
— Е и, Данглар?
— Е и, направил е две професионални грешки, и то не малки — предизвикал е бягство на заподозрян и е проявил небрежност при установяване на алиби. По закон отговорен сте вие. На този етап може да се каже, че за по-малко от два дни сте провалили началото на разследването. С тип като Брезийон можете да изхвръкнете и за далеч по-малко. Сега и тази катастрофа — изтичане в пресата и избягал убиец. Ако някой искаше да ви изстреля вън от системата, не би постъпил по друг начин.
— Не, Данглар. Мордан не проваля разследването умишлено, нито иска да ме компрометира. Не. И защо би го направил?
— Защото бихте могли да откриете нещо. И това би навредило.
— На кого? На Мордан?
— Не. Горе.
Адамсберг погледна показалеца на Данглар, твърдо насочен към тавана, към сферата на могъщите, които Данглар обобщаваше с думата „горе“.
— Някой там горе — продължи Данглар, без да изпуска тавана от пръста си — не желае случаят в Гарш да се разплете. И вие да продължите да съществувате.
— И Мордан му помага? Немислимо.
— Много дори мислимо, откакто дъщеря му е в ръцете на правосъдието. Там горе случай на убийство се заличава без проблеми. Мордан им дава възможност да ви отстранят и прибира дъщеря си. Не забравяйте, че делото й е след две седмици.
Адамсберг изцъка с език.
— Не е такъв човек.
— Всеки е такъв човек, когато детето му е в опасност. Вижда се, че нямате деца.
— Не се заяждайте с мен, Данглар.
— Имам предвид деца, с които наистина да се занимавате — сухо каза Данглар, съживявайки тежкия антагонизъм, който отдавна ги разделяше.
Данглар от едната страна на фронтовата линия защитаваше Камий и детето й от живота, прекалено обтекаемия живот на Адамсберг. Адамсберг от другата й страна живееше, следвайки желанията си, и без много да му мисли, сееше бедствия, както смяташе майорът, в живота на другите.
— Занимавам се с Том — каза Адамсберг, като сви юмруци. — Гледам го, люлея го, разказвам му разни неща.
— Къде е той в момента?
— Това не е ваша работа, не ми досаждайте. На почивка с майка си.
— Да, но къде?
Настъпи тишина, която обгърна двамата мъже, мръсната маса, празните чаши, смачканите вестници, главата на убиеца. Адамсберг се опитваше да си спомни къде Камий е завела малкия Том. На въздух, със сигурност. На морето, положително. Някъде в Нормандия. Обаждаше й се веднъж на три дни, добре бяха.
— В Нормандия — каза Адамсберг.
— В Бретан — поправи го Данглар. — В Канкал.
Ако в този миг Адамсберг беше Емил, той щеше незабавно да счупи главата на Данглар. Комисарят виждаше сцената с мисления си взор и тя му харесваше. Задоволи се да се изправи.
— Лошо е това, което мислите за Мордан, майоре.
— Не е лошо да искаш да спасиш дъщеря си.
— Казах: това, което вие мислите, е лошо. Това, което е във вашата глава, е лошо.
— Разбира се, че е лошо.
XIX
В „Чашка за зарове“ стремително влетя сержант Ламар.
— Спешно, господин комисар. Виена.
Адамсберг неразбиращо погледна Ламар. Спъван от своята стеснителност, сержантът имаше затруднения с изразяването и без изрично разрешение не смееше да се впусне в обяснения, колкото и кратки да бяха.
— Какво е станало във Виена, Ламар?
— От Виена. Талберг, свършва като вас, берг, като композитора.
— Сигизмунд Талберг — потвърди Данглар. — Австрийски композитор, 1812–1871.
— Не е композитор, точно това ми обясни. Комисар е.
— Комисар от Виена? — каза Адамсберг. — Така да бяхте казали, Ламар.
Адамсберг стана и пресече улицата след сержанта.
— Какво иска човекът от Виена?
— Не попитах, господин комисар, с вас иска да говори. Кажете ми — продължи Ламар, хвърляйки поглед назад, — защо кафенето се казва „Чаша за зарове“, след като няма нито играчи на зарове, нито маса за игра на зарове?
— А защо „Бирарията на философите“ се казва така, след като в нея няма пукнат философ?
— Но това не ни дава отговора, ами ни дава нов въпрос.
— Често става така, сержант.
Комисар Талберг искаше видеоконференция, та Адамсберг отиде в техническата зала, където осъществи връзката изцяло под ръководството на Фроаси. Жюстен, Есталер, Ламар и Данглар се строиха зад стола му. Може би заради споменаването на австрийския композитор, но на Адамсберг му се стори, че човекът, който се появи на екрана, е наследил красотата си от миналия век с това изписано и фино лице, с леко болезнената си бледност, подчертана от вдигнатата яка на ризата и съвършените къдрици на русите коси.