— Кои любовни думи? — предпазливо попита Данглар.
— Онези на стария Водел, онова кис лов за старата германска дама. Няма начин. Водел е възрастен, откъснат от света, традиционалист, пие вишновка, седнал в кресло стил „Луи тринайсети“, и не пише думи като кис лов. Не, Данглар, още по-малко в писмо, което желае да се пусне след смъртта му. Прекалено евтин трик за него. Знак за модерност, каквато той не одобрява. Водел не би писал върху дунапреново сърце.
— Какво дунапреново сърце?
— Няма значение, Данглар.
— Всеки може да се изкуши, господин комисар. Водел е бил своенравен.
— Да се изкуши да пише на кирилица?
— От вкус към тайните, защо не?
— Данглар, тази азбука само в Русия ли се използва?
— Не, и в страните на православните славянски народи. Идва от средновековния гръцки, малко или повече.
— Не ми казвайте откъде идва, само ми кажете използва ли се в Сърбия.
— Да, разбира се.
— Не ми ли казахте, че чичо ви е сърбин? Тоест, че отрязаните крака са сръбски?
— Не съм сигурен, че са на чичо ми. Вашата история с мечката ме заблуди. Може да са крака на някой друг.
— На кой друг?
— На братовчед, на човек от същото село.
— Но от сръбско село, така ли, Данглар?
Адамсберг чу как чашата на Данглар изтропа на бюрото му.
— Сръбски думи, сръбски крака, тази връзка ли правите? — попита майорът.
— Два. Два сръбски сигнала в няколко дни, не се случва често.
— Едното няма нищо общо с другото. А и вие нали не искахте да се занимаваме с краката в Хайгейт.
— Вятърът мени посоката си, майоре. Аз какво да направя? Тази вечер духа от изток. Винете какво може да означава това кис лов на сръбски. Поразнищете историята с краката на чичо ви.
— Чичо ми познаваше малко хора във Франция и най-малко от всичко мастити юристи от Гарш.
— Не викайте, Данглар. Пищят ми ушите и ми е неприятно.
— Откога ви пищят?
— От Квебек.
— Не сте ми го казвали досега.
— Защото преди ми беше все тая. От тази вечер обаче не ми е. Ще ви изпратя писмото на Водел. Потърсете, Данглар, нещо, което започва с „кис“. Каквото и да е. Но на сръбски.
— Тази вечер ли?
— Ами чичото си е ваш, майоре. Няма сега да го изоставим в корема на мечката.
XXII
Подпрял крака на тухлите на огнището, Адамсберг дремеше пред изгасналия огън с тикнат в ухото показалец. Не помагаше — шумът си беше вътре, писклив като електропроводна линия с високо напрежение. Това със сигурност нарушаваше слушането му, което и без това не беше внимателно. Напълно бе възможно някой ден да се окаже изолиран като прилеп без радар и неспособен да разбере света. Адамсберг изчакваше Данглар да се хване на работа. По това време майорът сигурно бе навлякъл вечерното си облекло — комбинезона на баща си миньора, в пълен контраст с дневната си елегантност. Комисарят ясно си представяше как се е свел над бюрото си и мърмори срещу възложената му задача.
Данглар разглеждаше написаната на кирилица дума от писмото на Водел и мърмореше, ядосан на комисаря, който не се бе заинтересувал от заинтересувалите го преди време крака. Сега, когато смяташе да ги остави на мира, Адамсберг внезапно се връщаше към темата. Без много обяснения, по своя си неясен и импровизиран начин, който разклащаше защитните механизми на майора. И го разтърсваше до дъното на душата, когато се окажеше, че Адамсберг е прав.
Което и този път не беше невъзможно, признаваше Данглар, разполагайки върху масата малкото книжа, останали от чичо му Славко Молдован. Човек, когото наистина не можеше да зареже в корема на някаква си мечка, без да направи нещо по въпроса. Данглар раздразнено разтърси глава, както всеки път, когато речникът на Адамсберг се промъкнеше в неговия. Беше обичал чичо си Славко, който по цял ден разказваше измислени истории, слагаше пръст на устните си, за да покаже, че трябва да се пази тайна, и пръстът му миришеше на тютюн за лула.
Тогава Данглар смяташе, че чичо му е произведен специално за него и в негова услуга. Славко Молдован никога не се уморяваше или не го показваше, подаряваше му весели и ужасяващи частици живот, нарочно натъпкани с мистерии и знания. Отваряше прозорци, разкриваше хоризонти. Когато им гостуваше, младият Адриен Данглар ходеше подире му и подир мокасините му с червени помпони, оградени със сърмена бродерия, която през някои вечери реставрираше с помощта на бляскава нишка. Налагаше се да се грижи за тях, носеха се в празнични дни, такъв беше обичаят в селото. Адриен му асистираше, опъваше сърмената нишка, вдяваше я в губерката. Ще рече, наизуст ги знаеше тези обувки, чиито помпони откри в светотатствената хайгейтска купчина. Помпони, които можеше да са принадлежали на който и да е друг селянин, както страстно желаеше Данглар. Началникът Радсток напредваше в разследването. Изглеждаше установено със сигурност, че колекционерът се е промъквал в морги, в погребални агенции, отнасял е краката фетиши и е затварял ковчега. Краката бяха измити, ноктите изрязани. И ако Кракорезача беше английски или френски, защо и как, по дяволите, е могъл да се добере до сръбски крака? И как така никой не го е забелязал? Освен ако не е от селото.