Славко неведнъж му беше описвал селото, чутовно място, бъкано с феи и демони, като чичото беше приятел с първите и враг на вторите. Особено на големия демон, който се криеше в недрата на земята и бродеше из близката гора, казваше той, като понижаваше тон и слагаше пръст на устните си. Майката на Данглар не одобряваше историите на Славко, а баща му се подиграваше с него. Защо му разправяш такива страхотии? Как искаш да заспи след това? Глупости, отговаряше Славко. Забавляваме се с детето.
А после лелята го бе напуснала заради онзи кретен Роже и Славко си бе заминал. Бе заминал там.
Там. В Киселево.
Данглар въздъхна, наля си чаша вино и набра номера на Адамсберг, който веднага вдигна.
— Не значи кис лов, нали, Данглар?
— Не. Значи Киселево и е селото на моя чичо.
Адамсберг се намръщи, побутна една цепеница с крак.
— Киселево? Не е това. Есталер не го произнесе така. Той каза „Кислов“.
— Същото е. На запад Киселево го наричат Кисилова. Както Београд наричаме Белград.
Адамсберг извади показалеца си от ухото.
— Кисилова — повтори той. — Забележително, Данглар. Ето я връзката между Ижгат и Гарш, тунелът, тъмният тунел.
— Не — каза Данглар в последен опит да се инати. — Там много имена започват с К. И има едно препятствие.
— Не ви чувам, пищят ми ушите.
— Ще го кажа по-силно. Препятствието е това изумително съвпадение, което свързва обувките на чичо ми с ужаса в Гарш. И което ни препраща, вас и мен, и към двата случая. Знаете какво ми е мнението за съвпаденията.
— Именно. Значи сме били най-любезно хванати за ръчица и отведени до гробището Ижгат.
— От кого?
— От лорд Фокс. Или по-скоро от внезапно изчезналия му приятел кубинец. Той знаеше откъде минава Сток, знаеше и че Сток е с нас.
— А защо са ни завели там най-любезно?
— Защото бедствието в Гарш задължително щеше да се падне на Бригадата. Убиецът е знаел това. И дори ако му се е налагало да изостави колекцията си — станала може би прекалено опасна, — той не е можел просто да я зареже, без да има гаранция, че ще запази славата й. Трябвало е да покаже връзката между младежкото си дело и зрелостта. Трябвало е някой да узнае за това. Трябвало е да си спомним за Ижгат, когато дойде Гарш. Кракорезача и Размазвача са част от една и съща история. Спомнете си, че убиецът особено се е настървил на краката на Водел и Пльогенер. Къде са намира това Кислов?
— Кисилова. На южния бряг на Дунав, на две крачки от румънската граница.
— Град ли е или село?
— Село, няма повече от осемстотин жители.
— Ако Кракорезача е проследил някой труп дотам, възможно е да е бил забелязан.
— След двайсет години едва ли някой ще си спомни.
— Чичо ви разправял ли ви е за някое семейство от селото, което да е обект на вендета? На война между кланове, нещо от този род? Лекарят казва, че Водел е бил обсебен от подобна идея.
— Никога — каза Данглар, след като се замисли. — Селото гъмжеше от врагове, имаше фантоми и дяволици, и хали, и, разбира се, един „много голям демон“, който бродеше из гората. Но не и отмъстителен род. Във всеки случай, господин комисар, ако сте прав, Размазвача положително ни наблюдава отблизо.
— Да, от Лондон.
— И няма да ни остави да влезем в тунела в Киселево, каквото и да има вътре. Съветвам ви да бъдете предпазлив, не мисля, че ни е по силите да го преборим.
— Несъмнено не ни е — каза Адамсберг, като си спомни голямото окървавено пиано.
— Имате ли оръжие?