— Долу е.
— Ами качете го горе.
XXIII
Старото стълбище беше студено, стъпалата бяха от плочки и дърво, но Адамсберг нищо не усещаше. В шест и петнайсет сутринта слизаше спокойно, както всеки ден, забравил за пищенето в ушите, за Кисилова и за целия свят, сякаш сънят го бе върнал към някакво първично състояние, абсурдно и неграмотно, сякаш бе насочил новородените му мисли към пиенето, яденето, миенето. Спря на предпоследното стъпало, забелязал в кухнята си човек в гръб, замръзнал в квадрата от утринно слънце, обвит в пушека на цигара. Мъж, по-скоро слаб, с къдрави кестеняви коси до раменете, несъмнено млад, с нова черна тениска с щампован бял гръден кош, от чиито ребра капеше кръв.
Не познаваше този силует и в празния му мозък зазвуча алармен сигнал. Човекът имаше мускулести ръце и го чакаше с ясно определено намерение. Освен това беше облечен, докато Адамсберг стоеше гол на стълбите, без цел и без оръжие. Оръжието, което Данглар му бе препоръчал да качи в спалнята си, лежеше на масата съвсем подръка на непознатия. Ако съумееше безшумно да свие наляво, Адамсберг би могъл да вземе дрехите си от банята и пистолета P 38, заклещен между стената и казанчето на тоалетната.
— Върви си навлечи парцалите, тъпанар — каза мъжът, без да се обръща. — И не си търси пищова, у мен е.
Доста ведър и подигравателен, прекалено подигравателен глас, от който лъхаше опасност. Мъжът повдигна задния край на тениската си и показа дръжката на пистолета, тикнат в дънките му, притиснат до мургавата кожа на гърба му.
През банята не можеше да се измъкне, нито през кабинета. Мъжът блокираше пътя към външната врата. Адамсберг се облече, разви ножчето на самобръсначката си и го прибра в джоба си. Какво друго? Голямата нокторезачка в другия джоб. Смешно беше, онзи разполагаше и е двата пищова.
Комисарят не се заблуждаваше, в дома му бе влязъл Размазвача. Гъстите коси, малко късият врат. През този юнски ден идваше краят на пътя му. Не бе послушал разтревожените съвети на Данглар и сега се бе пръкнала зората, изпълнена с тялото на Церквечьора, тяло, опънало отвратителната му тениска. Точно през тази сутрин, когато светлината вън красиво очертаваше с обичайна и вълнуваща точност всяко стръкче трева, всеки дървесен ствол. Светлината и вчера бе правила това. Но днес го виждаше по-добре.
Адамсберг не беше страхлив, защото му липсваше емоционалност или предвидливост, или защото приемаше превратностите на живота с разтворени обятия. Влезе в кухнята, заобиколи масата. Как можеше в този миг да мисли за кафе, за желанието си да го свари и изпие?
Церквечьор. Толкова млад, за Бога, беше първата му мисъл. Толкова млад, но с белязано лице, хлътнало и ъгловато, костеливо и криво. Толкова млад, но с черти, разкривени от избора на един окончателен изход. Прикриваше гнева си с присмехулна усмивка, самохвалната усмивка на момче, което се прави на велико. На по-велико и от смъртта, с която бе влязло във високомерна битка, придала му този смъртнобледен тен, това тъпо и жестоко изражение. Смъртта, демонстративно изложена на показ върху тениската с гръдния кош. Отдолу се мъдреше надпис, имитиращ стила на речниците: Смърт. 1. Край на живота, характеризиран със спиране на дишането и разлагане на плътта. 2. Състояние, при което си пълна нула, не струваш нищо. Този тип вече беше мъртъв и повличаше със себе си и другите.
— Ще направя кафе — каза Адамсберг.
— Не ми се прави на отворко — отвърна мъжът, дръпна от цигарата си и постави другата си ръка върху оръжието. — Не казвай, че не знаеш кой съм.
— Естествено, че знам. Ти си Церкечъора.
— Кой?
— Размазвача. Най-настървеният убиец на новия век.
Мъжът доволно се усмихна.
— Пие ми се кафе — каза Адамсберг. — Дали ще ме очистиш сега или после, каква е разликата? Оръжията са у тебе, блокирал си вратата.
— Тъй, тъй — каза мъжът, побутвайки оръжието към края на масата. — Забавен си.
Адамсберг постави хартиения филтър на мястото му, напълни го, като преброи три лъжици кафе с връх, добави две чаши вода. Все трябваше да прави нещо.
— Нямаш ли кафемашина?
— Така става по-хубаво. Закусвал ли си? Както искаш — добави Адамсберг, като не получи отговор. — Аз ще хапна.
— Ще хапнеш, ако ти разреша.
— Ако не хапна, няма да разбера какво ми говориш. Предполагам, че си дошъл да ми кажеш нещо.
— Правиш се на куражлия, а? — каза мъжът, докато мирисът на кафе постепенно изпълваше кухнята.