— Не. Приготвям си последната закуска. Това пречи ли ти?
— Аха.
— Ами тогава стреляй.
Адамсберг постави на масата двете чаши, захар, хляб, масло, конфитюр и мляко. Нямаше никакво желание да пукне от куршумите на този зловещ и скован тип, както би казал Жослен. Нито да го опознава. Но да говориш и да накараш и другия да говори, това човек го знае още преди да се научи да стреля. „Словото — казваше инструкторът — е най-смъртоносният куршум, ако съумеете да улучите с него главата.“ И добавяше, че е трудно да намериш центъра на главата с думи и че пропуснеш ли го, врагът ще стреля незабавно.
Адамсберг наля кафе в двете чаши, побутна захарта и хляба към младежа, чиито очи не помръдваха под преградата на тъмните вежди.
— Кажи ми поне как ти се струва кафето — каза Адамсберг. — Изглежда, че умееш да готвиш.
— Откъде знаеш?
— От Вейл, на партера. Приятел ми е. Той те харесва, Церквечьор. Аз ще те наричам Церквеч. Не се обиждай.
— Знам какво замисляш, тъпако. Опитваш се да ме разприказваш, да ме накараш да си разкажа живота и всички ония ченгеджийски глупости. Разсейваш ме и после ми виждаш сметката.
— Не ми е интересен животът ти.
— Така ли?
— Така — откровено каза Адамсберг и веднага съжали.
— Мисля, че бъркаш — каза младежът, като стисна зъби.
— Сигурно. Но аз съм си такъв. Нищо не ми е интересно.
— И аз ли?
— И ти.
— Абсолютно от нищо ли не се интересуваш, тъпако?
— Абсолютно от нищо. Пропуснал съм нещо в началото, в някакъв момент. Виждаш ли тази крушка на тавана?
— Не ме карай да си вдигам главата.
— От месеци е изгоряла. Не съм я сменял, оправям се в тъмното.
— Точно това си мислех за теб. Че си боклук и за нищо не те бива.
— За да си боклук, все трябва да искаш нещо, не е ли така?
— Така е — съгласи се младежът след кратък размисъл.
— А аз не искам нищо. За останалото съм съгласен с теб.
— И си страхливец. Напомняш ми един старец, едно дрънкало, един разсипник, който се мисли за голяма работа.
— Толкова по-зле.
— Една вечер беше в един бар и го нападнаха шестима. Знаеш ли какво направи?
— Не.
— Просна се на земята бъзливецът. И каза: „Хайде, давайте, момчета.“ А те му рекоха да се изправи. Но дъртият си лежеше долу, скръстил ръце на корема си като някоя женска. Тогава момчетата казаха: „Мамка му, ставай, ще те черпим едно.“ А дъртият знаеш ли какво каза?
— Да.
— А, така ли?
— Казал е: „Едно какво? За божоле не ставам.“
— Вярно — отвърна младежът, объркан.
— Тогава шестимата се изпълнили с уважение — каза Адамсберг и потопи хляба си в кафето. — Вдигнали стареца и после станали големи приятели. Аз това не го наричам страхливост. Аз казвам, че за това ти е нужен кураж. Но е Вейл, нали? Дъртият е Вейл?
— Аха.
— Него си го бива. Мен не.
— По ли го бива от тебе? Като ченге?
— Разочарован ли си? Друг противник ли искаш?
— Не. Разправят, че ти си най-доброто ченге.
— Значи ни е било писано да се запознаем.
— Повече отколкото си мислиш, тъпако — каза младежът с лоша усмивка и пое първата си глътка кафе.
— Не можеш ли да ме наричаш другояче?
— Уха. Мога да те наричам кука.
Адамсберг привърши с хляба и кафето си, в този час обикновено тръгваше за Бригадата, докъдето имаше половин час пеш. Чувстваше се изморен, отвратен от този разговор, повдигаше му се и от другия, и от самия него.
— Седем часа — каза той, като погледна през прозореца. — По това време съседът пикае върху дървото отсреща. Пикае на всеки час и половина, денем и нощем. За дървото това не е хубаво, но на мен ми показва колко е часът.
— Защо пикае на всеки час и половина?
— От простатата му е.
— На мен ми е през оная работа — ядосано изрече младежът. — Аз имам туберкулоза, кел, краста, ентерит и само един бъбрек.
Адамсберг раздигна масата.
— Разбирам защо очистваш всички наред.
— Аха. След една година съм мъртъв.
Адамсберг посочи цигарите на Размазвача.
— Това значи ли, че искаш една? — попита младежът. — Да.
Пакетът се плъзна по масата.
— Такъв е обичаят. Пуши, после ще те гръмна. Какво друго искаш? Да знаеш? Да разбереш? Нищо няма да узнаеш. Хич не се надявай.