Адамсберг извади една цигара и направи жест с пръсти, за да поиска огън.
— Не те ли е бъз? — попита мъжът.
— Ами не.
Адамсберг дръпна от цигарата и усети, че му се завива свят.
— За какво точно си дошъл тук всъщност? — попита той. — Да се хвърлиш в устата на лъва? Да ми разкажеш историйката си? Да поискаш опрощение? Да огледаш противника си?
— Аха — каза младежът, без да стане ясно на кое отговаря. — Исках да знам на какво приличаш, преди да си тръгна. Не, не е това. Дойдох, за да ти съсипя живота.
Младежът се опитваше да преметне ремъка на кобура през рамо.
— Не се слага така, бъркаш посоката. Този ремък трябва да е на другата ръка.
Младежът започна операцията отначало, Адамсберг го наблюдаваше, без да мърда. Чу се жално мяучене и драскане с нокти по вратата.
— Това какво е?
— Котка.
— Имаш животни? Тъпа работа, занимание за малоумни. Твоя ли е?
— Не. На градината е.
— Деца имаш ли?
— Не — предпазливо отвърна Адамсберг.
— Лесно е винаги да казваш „не“, а? Лесно е да не държиш на нищо, нали? Да се мотаеш там горе, докато другите се ровят в земята, а?
— Къде там горе?
— Там горе, хвърчащия из облаците.
— Добре си осведомен.
— Аха. В нета има всичко за тебе. И мутрата ти, и подвизите ти. И как си подгонил онзи тип в Лориан и той се е хвърлил в пристанището.
— Но не се удави.
Второ мяукане се разнесе иззад вратата, уплашено и спешно.
— Но какво й има, мамка й?
— Сигурно си има грижи. За първи път роди и още не е свикнала. Може някое от котетата да се е заклещило някъде. Какво ни пука.
— На теб не ти пука, защото си боклук и за никой не ти пука.
— Ами тогава иди да видиш, Церквеч.
— Да бе. Та да се изметеш, тъпако.
— Заключи ме в кабинета, прозорецът е с решетки. Вземи пищовите и върви да видиш. След като струваш повече от мен. Докажи го.
Младежът огледа кабинета, насочил оръжието към Адамсберг.
— Да не си мръднал оттук.
— Ако намериш котето, вдигни го за корема или за кожата на врата, не му пипай главата.
— Адамсберг — изсмя се мъжът. — Адамсберг, нежната майка.
Разкиска се и заключи вратата. Адамсберг наостри уши. Чу как в градината някой размества щайгите, после Лусио каза:
— Вятърът е съборил щайгите и едно коте се е заклещило отдолу. Побързайте де, омбре, виждате, че имам само една ръка. Вие кой сте? Кви са тез оръжия?
Във властния глас на Лусио прозвучаха стоманени нотки.
— Роднина съм. Комисарят ме учи да стрелям.
Добре го измисли, одобри Адамсберг. Лусио изпитваше уважение към семейството. Чу се как местят щайгите, после се разнесе микроскопично мяукане.
— Виждате ли го? — попита Лусио. — Ранено ли е? Мразя кръв.
— Аз пък обичам.
— Ако бяхте видели как вътрешностите на простреляния ви дядо се изсипват на земята и как отрязаната ви ръка тече като чешма, нямаше да говорите така. Така ли ви е възпитавала майка ви? Подайте ми котето, нямам ви доверие.
— Спокойно, Лусио, спокойно, прошепна Адамсберг и стисна устни. Това е Церквечьора, по дяволите, не виждаш ли, че този тип може всеки момент да се възпламени? Че може да премаже котето с ботуша си и да разпръсне частите му под навеса? Затваряй си устата, взимай котето и се разкарай оттам.
Външната врата се захлопна, младежът с тежка стъпка се върна в кабинета и каза:
— Заклещило се като някой тъпанар под купчина щайги. Никакъв шанс да се измъкне оттам. Като тебе — додаде той и седна срещу Адамсберг. — Не е много забавен съседът ти. Предпочитам Вейл.
— Аз смятам да изляза, Церквеч. Като седя така дълго време, ме хваща съклет. Това е единственото нещо, което ме изнервя. Обаче здравата ме изнервя.
— Хайде бе — изсмя се младежът и насочи оръжието към комисаря. — На ченгето му е писнало от мене, ченгето иска да поизлезе.
— Схванал си. Виждаш ли това шишенце?
Адамсберг държеше между пръстите си малко стъклено шишенце, пълно с кафява течност, не по-голямо от рекламно флаконче за парфюм.
— На твое място не бих докосвал оръжието, преди да чуя какво ще ми каже ченгето. Виждаш ли тапата? Ако я махна, умираш. За по-малко от секунда. За 74,3 стотни от секундата, за да бъда точен.