Младежът напълни двете чаши. Климатът се бе променил, откакто направи разкритието си. Небрежно бе прибрал валтера в задния си джоб и оставил кобура до стола си. Фазата на сблъсъка бе привършила, така както вятърът утихва в морето. И двамата не знаеха какво да правят и бъркаха захарта в кафето си. С наведена глава Размазвача прибираше дългите си коси зад ушите. Те падаха, той ги прибираше.
— Възможно е да си от Беарн — каза Адамсберг. — Но намери си някой друг, Церквеч. Аз нямам син и не искам да имам. Къде си роден?
— В По. Майка ми е отишла да ражда в града, за да не я одумват.
— Как се казва майка ти?
— Жизел Лувоа.
— Нищо не ми говори. А познавам всички в трите долини.
— Изчукал си я една нощ близо до мостчето над Жосен.
— Всички двойки ходеха при мостчето над Жосен.
— После ти е писала, за да поиска помощта ти. А ти не си отговорил, понеже не те е интересувало, понеже си подлец.
— Никога не съм получавал такова писмо.
— Би трябвало поне да си спомняш имената на момичетата, които си чукал.
— Всъщност спомням си имената им, обаче по времето, за което говориш, не ме биваше много. Бях доста дървен е момичетата, а и нямах мотопед. За типове като Мат, Пиеро, Маню, Лулу, да, можеш да запиташ дали не са ти бащи. Те забърсваха всичко, което пожелаеха. Само че после момичетата не се хвалеха с това. То ги излагаше. Откъде знаеш дали майка ти не те е излъгала?
Младежът порови в джоба си намръщено и извади малко пластмасово пликче, което залюля пред очите на Адамсберг, преди да го хвърли на масата.
Адамсберг извади от пликчето стара снимка, чиито цветове е времето бяха станали виолетови и на която се виждаше младеж, подпрян на голям платан.
— Този кой е? — попита младежът.
— Аз или брат ми. И какво?
— Ти си. Виж на гърба.
Името му — Ж.-Б. Адамсберг — бе изписано с молив е малки кръгли букви.
— Бих казал, че е по-скоро брат ми. Рафаел. Тази риза не си я спомням. Това доказва, че майка ти не ни е познавала добре, че ти е разказвала измислици.
— Затваряй си плювалника, не познаваш майка ми, тя не си измисля. Щом ми е казала, че си ми баща, значи е така. А и защо ще си измисля, а? Няма за какво да се надува.
— Това е вярно. Но на село по-добре да съм бил аз, отколкото Мат или Лулу, които наричаха „разбойници“, „псета“ и „мочковци“. Защото нощем, когато беше топло, пикаеха през прозорците. Така се изпикаха на главата на бакалката, която никой не обичаше. Да не ти разправям за бандата на Люсиен. С други думи, без да се надува, по-добре е било да спомене моето име, отколкото името на Мат Мочкото. Не съм ти баща, никога не съм познавал Жизел, нито в моето село, нито в съседните, и тя никога не ми е писала. Първото си писмо от момиче получих на двайсет и три години.
— Лъжеш.
Младежът стискаше зъби, разколебан върху цокъла на своята увереност, която внезапно се разклащаше. Въображаемият му баща, вечният му враг, мишената му сякаш се изплъзваше измежду пръстите му.
— Аз ли лъжа, тя ли лъже… Какво ще правим сега, Церквеч? Ще пием кафе до края на дните си?
— Винаги съм знаел как ще свърши това. Ти ще ме оставиш да си отида, свободен като птица. А ти ще си останеш тук е тъпите си котки и нищо няма да можеш да направиш. Дълго ще четеш името ми във вестниците, повярвай ми. Ще има още събития. А ти ще стоиш в тъпия си кабинет и ще си свършен човек. И ще си дадеш оставката, защото дори ченгето не може да осъди сина си на доживот. Когато в играта е замесено дете, няма закон, няма правила. А ти няма да искаш да разправяш, че си баща на Церквеч, нали? И че Церквеч се е побъркал заради теб? Защото си го зарязал?