— Моля, Данглар?
— Готика — повтори Данглар. — Никога ли не сте чували?
— Средновековна готика?
— Готика от деветдесетте години, та до днес. Не се ли сещате? Младежите, които носят фланелки с мъртвешки глави или кървящи скелети.
— Сещам се — рече Адамсберг.
Тениската на Церк беше здраво закачена на една звездичка от паметта му.
— Значи Сток има проблем с останалите обувки?
— Да — отвърна Данглар, като се почеса по брадата, добре обръсната от едната страна и почти никак от другата.
— Вече само от едната страна ли се бръснете? — попита Адамсберг, като сам се прекъсна.
Данглар се сепна, после отиде до прозореца и се огледа в стъклото.
— Едната крушка в банята изгоря и не виждам нищо отляво. Непременно ще я сменя.
Абстракт, каза си Адамсберг. Данглар я очакваше.
— Тук имаме ли? Шейсетватови крушки?
— Вижте в склада, майоре. Нямам време — Адамсберг се потупа по китката.
— Вие се отклонявате, не аз. Някои чифтове са на повече от дванайсет години. Два са на жени с лакирани нокти, а тази мода е отпреди деветдесета година. Съставът на лака сочи по-скоро периода 1972–1976.
— Сток сигурен ли е?
— Почти, наредил е да се направят още анализи. Един мъжки чифт е от щраусова кожа, която е рядка и скъпа. Използвала се е, когато Размазвача е бил само на десет години. Което би ни дало прекалено преждевременно развито момче. А пък някои чифтове най-вероятно са отпреди двайсет и пет или трийсет години. Знам какво ще ми кажете — предупредително каза Данглар, като вдигна чашата си като щит. — В прословутото ви село Калдез хлапетата са взривявали жаби още в люлчинска възраст. Има обаче разлика.
— Не, нямаше да ви говоря за жаби.
При мисълта за жабите, от които бликаше кръв и се изсипваха вътрешности — хлапетата ги взривяваха, като им даваха да пушат цигари — Адамсберг посегна към пакета на Церк.
— Това си е истинско пропушване — постанови Данглар, като го видя да пали трета цигара.
— Заради вашите жаби.
— Винаги е заради нещо. Аз пък зарязвам бялото вино. Край. Това е последната ми чаша.
Адамсберг онемя от изненада. Че Данглар е влюбен, хубаво, че се надява на взаимност, разбираемо е, но че поради тази причина ще откаже пиенето, не беше за вярване.
— Минавам на червено — продължи майорът. — Не е толкова изискано, но причинява по-малко киселини. Бялото ми съсипва стомаха.
— Правилно — одобри Адамсберг, странно успокоен от факта, че нищо не се променя на този свят, не и Данглар.
Моментът и без това беше доста напрегнат.
— Вие ли го купихте този пакет? — попита Данглар, като посочи цигарите. — Английски? Изтънчен избор.
— Сутрешният крадец го остави вкъщи. Значи или Церк е бил дете-чудо, което е умеело да реже крака на двегодишна възраст, или някакъв гуру го е водел със себе си по време на гнусните си експедиции и Церк по-късно е продължил делото му. Възможно е да е действал под чуждо влияние.
— Да е бил манипулиран.
— Защо не? Можем да си представим зад всичко това някой водач, някаква бащинска фигура, каквато му е липсвала.
— Не е изключено. Баща му е неизвестен.
— Трябва да се порови из обкръжението му, да се узнае с кого общува, с кого се вижда. Излъскал е апартамента, мръсникът, не е оставил никаква следа.
— Изглежда естествено. Нали не сте се надявали, че ще ни остави бележка? Или че ще ни дойде на крака?
— Майка му? Открили ли са я?
— Не още. Живяла е на един адрес в По допреди четири години, за след това не се знае нищо.
— Семейството на майката?
— Засега никакъв Лувоа не е открит в нейния край. Изминали са само два дни, господин комисар, не сме хиляда души.
— Докъде стигна Фроаси с телефоните?
— Доникъде. Лувоа не е имал стационарен телефон. Вейл твърди, че е имал мобилен, но няма регистриран такъв на негово име. Може да са му го подарили или да го е откраднал. Фроаси ще трябва да провери мрежовата зона около апартамента, а това, както знаете, отнема време.
Адамсберг внезапно се изправи на крака — единственият знак на нетърпение, на който бе способен.
— Данглар, случайно да си спомняте състава на авиньонския екип?