Данглар помнеше — за какво ли? — шефовете на кажи-речи всички полицейски екипи в страната, като актуализираше списъка си при всяко напускане или ново назначение.
— Калме ръководи случая Пиер Водел син. Спокоен комисар, който не се навира в шамарите. Обаче не е особено бърз. Затова разчитам на четири, а не на три дни. Морел ми спомена за един лейтенант и един взводен, Ноазло и Дрюмон. За останалите нищо не знам.
— Намерете ми пълния списък, Данглар.
— Защо, търсите ли някого?
— Един виетнамец, с когото дежурехме заедно в Месийи. Градчето беше доста заспало, но пък никога не съм прекарвал по-весели дежурства, когато въобще дежурехме. Той пушеше с носа, левитираше — издигаше се на няколко сантиметра над земята, или поне на мен така ми се струваше, свиреше на чаши всякакви песнички и имитираше всички съществуващи животни.
Двайсет минути по-късно Адамсберг четеше имената на полицаите от екипа на комисаря Калме.
— Добавил съм внука на Славко — каза Данглар. — Той всеки момент ще напусне Марсилия и в двайсет и един часа ще бъде на гара „Санта Лучия“ във Венеция, пред вагон номер седемнайсет на влака за Белград. Доволен е, че ще прескочи до селото. Владислав е винаги доволен.
— Как ще го позная?
— Много лесно. Кльощав, космат, с дълги коси, които допират космите на гърба, всичко това в мастилено черно.
— Лейтенант Май Тиен Дин — каза Адамсберг, като посочи името с пръст. — Писа ми през миналия декември. Знаех, че има нещо общо с Авиньон. Когато е в отпуск, често ми праща писъмца, пълни с мъдри азиатски съвети. „Не си изяждай ръката, когато ти се свърши хлябът.“
— Това е тъпо.
— Нормално. Сам ги измисля.
— Отговаряте ли му?
— Не умея да измислям изречения — каза Адамсберг, докато набираше номера на лейтенант Май.
— Дин? Жан-Батист на телефона. Благодаря за декемврийската картичка.
— Сега сме юни. Но ти винаги си бил муден. А мудният не върви с бързината на пъргавия. Разбрал си, че работим по един и същи случай, нали? Случая Водел?
— Симпатичната гилзичка под хладилника, а?
— Именно. И тъпанарят, който я е оставил, е стъпвал по мокета със стружки от молив под подметките си. Не се безпокой, оставихме Водел на свобода и бързо ще ти доведем онзи с молива.
— Дин, бих предпочел да не го доведете бързо. Примерно, средно бързо. Или доста бавно.
— Защо?
— Не мога да ти кажа.
— Аха. Мъдрият не отстъпва на глупаците. Не става, Жан-Батист. Момент да изляза от залата. Какво искаш от мен? — поде Дин след малко.
— Забавяне.
— Не е особено законно.
— Изобщо не е законно. Дин, представи си, че един мръсник ме е хвърлил с дрехите в блато от лайна.
— Случва се.
— И че съм на път да потъна. Представяш ли си сцената.
— Все едно, че съм там.
— Прекрасно. Точно така. Представи си, че си там. Че се разхождаш и левитираш покрай блатото. Представи си, че ми подаваш ръка.
— Тоест, че си слагам ръката в лайната, за да те измъкна, без да знам защо.
— Именно.
— Бъди малко по-точен.
— Стружките от молив. Кога ще заминат за лабораторията?
— До час. Сега опаковаме останалите проби.
— Ами погрижи се да не заминат. Дай им два дни отсрочка.
— И как точно?
— Колко е голяма пробата?
— Колкото гилза червило.
— Кой отива с шофьора в лабораторията?
— Сержант Керуан.
— Отиди ти вместо него.
— Хич не си приличаме. Той е бретонец.
— Дай някаква задача на бретонеца и отиди с шофьора. И тъй като много държиш на тази гилза от червило, тикни я в джоба на блузона си за по-сигурно.
— После?
— По пътя се разболяваш. Вдигаш температура, получаваш световъртеж, ей така, внезапно. Предаваш всички проби, освен червилото, после се обаждаш в управлението и казваш, че се прибираш вкъщи. Оставаш два дни в леглото с купчина хапчета на нощното шкафче, не ти се яде, нищо не ти се прави. Това за посетителите. Всъщност можеш да ставаш.
— Благодаря ти.
— Заради пристъпа на треска си забравил червилото в джоба си. На третия ден се оправяш и си спомняш всичко: пробата, лабораторията, джоба на блузона. Оттук нататък има две вероятности: или някой усърден лейтенант открива, че червилото не е пристигнало в лабораторията, или никой нищо не забелязва. И в двата случая предаваш гилзата, обясняваш какво се е случило, изразяваш температурното си съжаление. Ще сме спечелили между ден и половина и два дни и половина.