— Те ще си спечелил, Жан-Батист. А аз? Мъдър е човекът, който търси своето имане на земята.
— Ти печелиш два дни почивка. Четвъртък и петък и мост с уикенда. И евентуално връщане на услугата.
— Например?
— Например, когато намерят кичур черни остри коси на някое местопрестъпление.
— Ясно.
— Благодаря, Дин.
По време на разговора Данглар бе пренесъл бутилката си направо на бюрото на Адамсберг.
— Така е по-откровено — каза Адамсберг, като посочи бутилката.
— Принуден съм да я довърша, след като ще преминавам на червено.
— Лусио щеше да одобри. Или довършваш, или изобщо не започваш.
— Луд сте да искате такова нещо от Дин. Ако се разчуе, изгаряте окончателно.
— Вече съм изгорял. И няма да се разчуе, защото човекът от Изтока не дрънка като безмозъчен кос. Така ми писа веднъж.
— Окей — каза Данглар. — Това ни дава пет дни или десет дни. Къде ще живеете в Киселево?
— Има там един малък хан.
— Не ми харесва, че ще пътувате сам.
— Братовчедчето ви ще е с мен.
— Владислав не е голям борец. Не ми харесва това — повтори Данглар. — Киселево, черният тунел.
— И гората — усмихна се Адамсберг, — от която още се страхувате. Повече отколкото от Церк.
Данглар сви рамене.
— Който се разхожда кой знае къде — добави Адамсберг по-глухо. — Свободен като птица.
— Не по ваша вина. Какво да правим с Мордан? Да го разкараме ли от тъпата засада? Да го пораздрусаме? Да го накараме да си признае предателството?
Адамсберг стана, прекара един дебел ластик през зелената и розовата папка, запали цигара, която висна на долната му устна, присви очи, за да избегне дима. Като баща си, или като Церк.
— Какво да правим с Мордан? — бавно повтори Адамсберг. — Най-напред ще го оставим да си прибере дъщерята.
XXVIII
Раницата му беше затворена, трите досиета — френското, английското и австрийското — издуваха предния й джоб. Като се озова отново в кухнята си, в съзнанието му безредно нахлуха образите от сутринта: Церк, продължителният им двубой, начинът, по който го бе пуснал да си върви. Давай, Церк, давай. Убивай, убивай спокойно, комисарят не си мръдна пръста, за да ти попречи. „Тотално затормозяване“, беше казал Жослен. Може би то вече е било в действие в неделя, когато не беше реагирал, за да може Емил да избяга, ако точно това бе станало. Но вече край със затормозяването, човекът със златните пръсти го бе освободил от него. Щеше да слезе в тунела на Кисилова, да проникне в това село на тайните. От Емил имаше добри новини, температурата била спаднала. Адамсберг сложи на ръката си двата часовника и вдигна раницата си.
— Имаш гости — почука на стъклото на вратата Лусио.
В кухнята невъзмутимо влизаше Вейл, препречвайки с корема си пътя на стареца. Обикновено хората посещаваха Вейл, никога той тях. Човекът беше невротичен домошар и да прекоси Париж му костваше мъчителни усилия.
— За малко да ви изпусна — рече той и седна.
— Нямам време — каза Адамсберг, като несръчно му стисна ръката, която Вейл имаше навик да подава така, сякаш щяха да му я целуват. — Ще закъснея за самолета.
— А за една бира?
— Само за една.
— Ще се задоволим с една. Седнете, приятелю — додаде той, като посочи един стол, с този едва забележимо надменен тон, с който обичаше да говори, сякаш където и да се намираше, мястото му принадлежеше. — Емигрирате? Изглежда разумно. Дестинация?
— Кисилова. Сръбско селце на брега на Дунава.
— Все във връзка със случая в Гарш?
— Все във връзка.
— Пушите ли? — попита Вейл, като запали една цигара.
— Днес пропуших отново.
— Неприятности — обяви Вейл.
— Очевидно.
— Със сигурност. Точно за това исках да поговорим.
— Защо не ме повикахте?
— Ще разберете. Облаците над главата ви се сгъстяват, не лягайте под дърво, не вървете на открито с меч в ръка. Придвижвайте се на сянка и тичайте.
— Дайте ми подробности, Вейл, необходими са ми.
— Нямам доказателства, приятелю.
— Тогава ми дайте мотиви.