Данглар се усмихна. Мисълта, че единствената жена, потърсила погледа му от десет години насам, би могла да се казва „Абстрактна“, му доставяше някакво болезнено задоволство.
— Не. Работата й така се казва. Възложено й е да събира и раздава резюметата на лекциите. Резюмето се нарича abstract.
— Аха, добре. А тя как се казва?
— Не съм я питал.
— Малкото име трябва веднага да се узнае.
— Първо бих искал да узная какво има в главата.
— Нима не знаете? — учуди се Адамсберг.
— Откъде да знам? Би трябвало да я поразпитам. И да разбера може ли да я поразпитам. И да се запитам какво искам да знам.
Адамсберг въздъхна, безсилен да проследи интелектуалните меандри, в които се придвижваше умът на заместника му.
— А в главата й има нещо важно — подзе той. — И една чаша повече или по-малко вечерта няма да промени нищо.
— Каква жена? — попита Радсток на френски, след като с досада установи, че двамата му колеги го изключват от разговора.
И че дребният комисар с рошавите кестеняви коси е доловил страха му.
Сега колата преминаваше покрай гробището и Радсток внезапно пожела сцената, описана от лорд Клайд-Фокс, да му се е привидяла, та малкият безгрижен французин да вкуси от кошмара на Хайгейт. Да вкуси, и то повечко, та и да го поделят, God. И да видят после дали дребосъкът ще вглежда толкова спокоен. Радсток спря колата до тротоара, 10 не слезе. Смъкна стъклото на двайсетина сантиметра и закрепи в отвора фенера си.
— Окей — каза той и хвърли поглед на Адамсберг в огледалото за обратно виждане. — Да си го поделим.
— Какво казва?
— Кани ви да си поделите Хайгейт.
— Нищо не съм му искал.
— You ’me no choice — твърдо изрече Радсток и отвори вратата.
— Разбрах — каза Адамсберг, като спря Данглар с жест.
Миризмата беше убийствена, сцената шокираща и дори Адамсберг окаменя и остана на известно разстояние зад английския си колега. От вехтите обувки с виснали встрани връзки стърчаха разложени глезени. Виждаха се потъмнялата плът и белезникавите кости на отрязаните крака. Единствената разлика с разказа на лорд Клайд-Фокс бе, че краката не се опитваха да „влязат вътре“. Стояха там, на тротоара, ужасяващи и предизвикателни, забодени в обувките си точно срещу историческото гробище Хайгейт. Образуваха добре подредена и непоносима за окото купчинка. Радсток, чието сгърчено лице показваше, че отказва да повярва, държеше фенера в опънатата си ръка и осветяваше подаващите се от обувките глезени, като напразно се опитваше с жест да премахне миризмата на смъртта.
— Ето — каза Радсток, обръщайки се към Адамсберг, и в агресивния му тон прозираше фатализъм. — Ето това е Хайгейт, прокълнатото място, прокълнато вече от сто години.
— Сто и седемдесет години — тихо уточни Данглар.
— Окей — каза Радсток в опит да се вземе в ръце. — Можете да си вървите в хотела, сега ще извикам момчетата.
Извади телефона си и се усмихна неловко на колегите си.
— Обувките са лошокачествени — каза, докато набираше номера си. — Нищо чудно да са френски.
— Ако обувките са френски, краката също са френски — допълни Данглар.
— Да, Данглар. Кой англичанин ще вземе да си купува френски обувки?
— Което значи, че ако зависеше от вас, щяхте да ни хвърлите в този ужас през Ламанша.
— В известен смисъл, да. Денисън? Радсток на телефона. Изпрати пълен екип от отдела по убийствата на вратата на Хайгейт. Не, няма тела, само противна купчина скапани обувки, може би двайсетина. С краката вътре. Да, целия екип, Денисън. Окей, дай ми го — добави началникът уморено.
Шефът му Клемс беше в Скотланд Ярд, петък винаги бе натоварен ден. Изглежда, че в управлението нещо обсъждаха и Радсток чакаше. Данглар се възползва от паузата, за да обясни на Адамсберг, че само френски крака биха приели френски обувки и че началникът живо желае да запрати крака и обувки през Ламанша, та до центъра на Париж. Адамсберг кимаше, скръстил ръце на гърба, и бавно обикаляше наоколо, оглеждайки зида на гробището, за да си представи къде искат да отидат мъртвите крака. Краката, които знаеха неща, които той не знаеше.
— Двайсетина, сър — повтори Радсток. — На мястото съм и ги виждам.
— Радсток — недоверчиво произнесе началникът Клемс. — Какво е тази дивотия? Тази история с краката вътре?