— Нищо не рискувам. Само Данглар улавя сигнала на джипиеса.
— Не се доверявайте на никого, тъй като онези отгоре могат всекиго да изкушат или подкупят.
— Изключвам Данглар.
— Не изключвайте никого. Всеки си има слабо място или скрито желание, всеки си има граната под леглото. Така се е създала онази дълга верига от мъже, които един друг се държат за топките. Изключете Данглар, щом желаете, но не и съществуването на човек, който следи всеки жест на Данглар.
— А вие, Вейл? Какво е скритото ви желание!
— Аз имам шанса, разберете ме добре, много да се обичам. Това намалява алчността ми и изискванията ми към света. И все пак желанието ми е да живея нашироко, в голяма частна къща от XVIII век, с цял взвод готвачи, личен шивач, две мъркащи котки, лични музиканти, парк, вътрешен двор, фонтан, любовници и субретки, както и правото да обиждам когото си искам. Нс никой не възнамерява да изпълни желанията ми. Никой не се опитва да ме купи. Явно съм прекалено сложен и прекалено скъп.
— Аз мога да ви предложа котка. Момиченце на една седмица, мекичко като памук. Вечно гладно и деликатно, много ще ви отива на частната къща.
— Нямам и късче от частна къща.
— Това ще е началото. Първото стъпало.
— Може и да проявя интерес. Махнете джипиеса, Адамсберг.
— За тази цел би трябвало да ви имам доверие.
— Хората, които мечтаят за лукса на миналото, не са добри предатели.
Адамсберг му подаде мобилния си и допи бирата си. Вейл повдигна батерията и с рязък жест извади устройството за проследяване.
— Ето за това исках да ви видя — каза той, връщайки му апарата.
XXIX
Вагон 17 на влака за Белград беше луксозен, в купетата имаше по две легла, покрити с бели чаршафи и червени одеяла, е лакирани масички, нощни лампи, мивка и кърпи за лице. Адамсберг никога не беше пътувал при подобни условия и за всеки случай провери билетите си. Места 22 и 24, точно така. Ако в отдела по командировките бяха сбъркали, счетоводството щеше да вдигне шум до небесата. Адамсберг седна на леглото, доволен като крадец, попаднал на неочаквана плячка. Настани се като в хотел, разхвърля папките си на леглото и прочете менюто за вечерята ала фралчезе, която щяха да им сервират в двайсет и два часа: пюре от аспержи, морско езиче ала Плогоф, овернско синьо сирене, сладолед тартуфо, кафе, полято с валполичела. Изпита същата радост като на излизане от болницата в Шатоден, когато се качи в смрадливата си кола и неочаквано намери храната на Фроаси. Защото, помисли си, не качеството поражда чисто удоволствие, а блаженството, на което не сме разчитали, от каквото и да е съставено.
Слезе на перона и запали една от цигарите на Церк. Запалката на младежа също беше черна, украсена с червена плетеница, която напомняше мозъчни гънки. Лесно разпозна внука на чичо Славко по косата — черна и остра като косата на Дин, събрана в конска опашка, както и по почти жълтите очи на широкоскулестото славянско лице.
— Владислав Молдован — представи се младежът, който трябва да имаше трийсетина години, и се усмихна широко. — Викайте ми Влад.
— Жан-Батист Адамсберг. Благодаря ви, че се съгласихте да ме придружите.
— Няма защо. Забележително. Дедо ме е водил само два пъти в Киселево, последния път, когато бях на четиринайсет години.
— Дедо?
— Дядо ми. Ще отида на гроба му и ще му разкажа някоя приказка, както той ми разказваше навремето. Това нашето купе ли е? — попита колебливо.
— Отделът по командировките ме е объркал е някоя важна особа.
— Забележително — повтори Владислав. — Никога не съм спал като особа. Несъмнено се налага, когато отиваш на сблъсък с демоните от Киселево. Познавам много особи, които биха предпочели да си останат скрити в къщурката.
Бъбрица, каза си Адамсберг. Което несъмнено беше нормално за преводач, който си играеше с думите. Владислав превеждаше от девет езика и за Адамсберг, който не можеше да запомни цялото име на Сток, подобен мозък будеше не по-малка почуда от огромната памет на Данглар. Опасяваше се само младежът с щастливия характер да не го въвлече в безкраен разговор.
Изчакаха влака да тръгне, за да отворят шампанското. Владислав се радваше на всичко — на излъсканите дървении, на сапуна, на самобръсначките, дори на чашите от истинско стъкло.
— Адриен Данглар, Адрианус, както го наричаше моят дедо, не ми каза защо отивате в Киселево. Общо взето, никой не ходи в Киселево.