— Защото е малко селце или заради демоните?
— Вие имате ли си село?
— Калдез, не по-голямо от глава на карфица, в Пиренеите.
— Има ли демони в Калдез?
— Два. Един свадлив дух в едно мазе и едно пеещо дърво.
— Забележително. Какво ще търсите в Киселево?
— Корените на една история.
— Мястото е много добро за корени.
— Чували ли сте за убийството в Гарш?
— За разпарчетосания старец?
— Да. Намерихме негово писмо с името Кисилова, написано на кирилица.
— И каква е връзката с моя дедо? Адрианус каза, че отивате там заради дедо.
Адамсберг погледна през прозореца на влака с надежда за бързо хрумване, на каквото не беше способен. Трябваше да помисли по-рано за някакво правдоподобно обяснение. Нямаше намерение да разказва на младежа, че някой си Церк е отрязал краката на неговия дедо. Подобни неща могат да разбият сърцето на всеки внук и да пречупят щастливия му характер.
— Данглар — каза той — много е слушал историите на Славко. А Данглар трупа знание както катерицата орехи, при това в много по-големи количества, отколкото са му необходими за двайсет зими. И му се струва да си спомня, че един Водел — така се нарича жертвата — е живял известно време в Киселево и че Славко му е разказвал за него. Че е бягал от враговете си и се криел в Киселево.
Историята не я биваше много, но мина, защото звънна звънецът за вечеря и двамата решиха да хапнат в купето като истински особи. Владислав попита какво е „морски езичета ала Плогоф“. По бретонски, обясни му сервитьорът на италиански, поднесени със сос от миди венус, специално наловени в Плогоф на нос Поант дю Раз. Записа си поръчката и сякаш прецени, че този мъж по фланелка с чуждоземската си глава и черните косми по ръцете не е истинска важна особа, спътникът му — също.
— Когато имате козина — каза Владислав, след като сервитьорът си излезе, — човеците ви изпращат във вагона за животните.
Подръпна космите на ръцете си и тъжно добави:
— Козината съм я наследил от майка ми.
След което избухна в смях без всякакъв преход.
Владислав често се разсмиваше без причина и без чужда помощ, като смехът му беше неустоимо заразителен.
След езичетата ала Плогоф, виното валполичела и десерта Адамсберг се излегна на кушетката си с папките в ръка. Този вид работа му беше най-труден. Всички тези фишове, доклади, официални експозета, в които не бе останало нищо осезаемо.
— Как успявате да се разберете с Адрианус? — прекъсна го Владислав, докато Адамсберг се мъчеше с немското досие и съвестно четеше фиша на фрау Абстер, живуща в Кьолн, на седемдесет и шест години. — Знаете ли, че му вдъхвате дълбоко уважение — продължи той — и че заедно с това му ходите по нервите?
— На Данглар всичко му ходи по нервите. Не е необходимо да се правят специални усилия.
— Казва, че не може да ви разбере.
— Вижте, знам едно: без Данглар Бригадата отдавна щеше да се е понесла по течението и да се е нанизала на кой знае какви скали.
— На скалите на Поант дю Раз например. В Плогоф. Страхотно. След като се отнижехте от скалите, с Адрианус щяхте да си хапвате морско езиче като във влака Венеция-Белград. И това ако не е утеха.
Адамсберг не напредваше в четенето на досието — не можеше да преодолее петия ред от фиша на фрау Абстер, родена в Кьолн от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн. Данглар не го беше предупредил за пълноводното бъбрене на Владислав, в което се удавяше и малката му налична концентрация.
— Май ще трябва да чета прав — каза Адамсберг и стана.
— Забележително.
— Ще повървя в коридора.
— Разбира се, повървете, почетете. Ще ви пречи ли, ако запаля цигара? После ще проветря.
— Няма да ми пречи.
— Въпреки окосмяването ми да знаете, че не хъркам. Като майка ми. А вие?
— От време на време.
— Толкова по-зле — каза Владислав, като извади хартия за цигари и останалите принадлежности.
Адамсберг излезе в коридора. С малко късмет можеше да завари Владислав, обгърнат в дим на канабис и литнал във висините на купето. И занемял. Вървя по коридора с розовата и зелената папка в ръце, докато два часа по-късно светлината не изгасна. Владислав спеше с усмивка на уста, гологръд, покрит с черни косми като котка в нощта.
Адамсберг заспа бързо, но леко, с ръка на корема, може би заради онези рибешки неща, които не успяваше да смели. Или заради онези пет-шест дни, с които разполагаше. Заспиваше за няколко минути, събуждаше се, ядосваше се насред отломките от сън на гозбата ала Плогоф, която сякаш възнамеряваше да пробие дупка в главата му и да го тормози през цялата нощ. Фишът на фрау Абстер се наслагваше върху менюто на вечерята, смесваше се с морските езичета, изписваше се със същите калиграфски букви, Фрау Абстер, родена в Плогоф от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн. Нишките нелепо се смесваха и Адамсберг се обърна настрани, за да се отърве от тях. Дали нелепо? Отвори очи, свикнал да разпознава предупредителния сигнал, който прозвучаваше още преди да си даде сметка за какво става дума.