— А Плогоф?
— Така се казват морските езичета, които ядохме снощи с Влад.
— Аха — каза Данглар, без да разпитва повече. — Явно е спешно. Каква ви е идеята?
— Става дума за един род. Спомняте ли си? Вендетата, от която се е страхувал Водел?
— Вендета срещу рода Плог? А защо тези Плог нямат едно и също име?
— Разпръснали са се в различни страни или са си променили фамилията, за да я скрият.
Като така прехвърли проблема, Адамсберг успя да поспи два часа, преди Данглар да му звънне.
— Ето ви го вашия Плог — каза той. — Дядо му по бащина линия, дошъл от Унгария.
— Името му, Данглар?
— Нали ви го казах? Плог. Андраш Плог.
XXX
Залепил нос на прозореца, Владислав коментираше пътуването към Белград, сякаш ставаше дума за истинско приключение, като от време на време произнасяше „плог“ и сам се забавляваше. Настроението на преводача придаваше на експедицията дух на весело бягство, докато в съзнанието на Адамсберг и с наближаването на херметичната Кисилова начинанието придобиваше все по-мрачни окраски.
— Белград, „белият град“ — обяви Владислав, когато влакът спря на гарата. — Много е красив, но няма да имаме време да го разгледаме, автобусът ни тръгва след половин час. Често ли будите хората нощем, за да ги питате дали не им се намира някой „плог“ в рода?
— Ченгетата винаги будят хората нощем. И хората будят ченгетата. Обаче си струваше, намери се един плог.
— Плог — повтори Владислав, вкусвайки този нов звук и изцъквайки с език. — Плог. А защо ви е?
— Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску и просто Плог — изрецитира Адамсберг. — Ако махнем Плогоф, останалите четири имена са свързани с убийството в Гарш. Две са на жертви, едно е на приятелка на една от жертвите.
— И каква е връзката с моя дедо? Братовчед му Плогодреску ли е жертвата?
— Да, донякъде. Хвърлете един поглед в коридора, жената с бежовия костюм, между четирийсет и петдесет години, пъпка на бузата, отсъстващ вид. Заемаше съседното купе. Понаблюдавайте я, докато слизаме.
Владислав слезе пръв на перона и подаде косматата си котешка ръка на жената с костюма, за да й помогне да свали куфара си. Тя му благодари без особен ентусиазъм и се отдалечи.
— Елегантна, богата, хубаво тяло, лошо лице — изкоментира Владислав, докато гледаше след нея. — Плог. Не бих си опитал късмета.
— През нощта ходихте до тоалетната.
— Вие също, господин комисар.
— Тя беше оставила вратата на купето си отворена и се виждаше, че чете книга. Тя беше, нали?
— Да.
— Странно е сама жена да не си затвори вратата във влака през нощта.
— Плог — каза Владислав, който явно започваше да използва това новоизлюпено звукоподражание вместо „естествено“ или „ама как“, или „иска ли питане“.
Адамсберг не можеше точно да определи, но младежът сякаш смучеше необичайната дума, както смучем новооткрити бонбони, от които винаги хапваме малко повечко в началото.
— Може би е чакала някого — предположи Владислав.
— Или се е опитвала да подслушва някого. Нас например. Мисля, че беше и в самолета Париж-Венеция.
Двамата мъже са качиха на автобуса. „Посока Калудерица, Смедерево, Костолац, Кисевац и Киселево“, обяви шофьорът. Звученето на тези имена пораждаше у Адамсберг усещането, че е напълно изгубен, и това му харесваше. Владислав се огледа.
— Не е тук — каза той.
— Ако ме следи, няма да е тук, прекалено ще се набива на очи. Ще вземе следващия автобус.
— А как ще разбере къде ще слезем?
— Говорихме ли за Кисилова по време на вечерята?
— Преди — отвърна Владислав, който, с ластик в зъбите, се готвеше да си завърже косата на конска опашка. — Със шампанското.
— Вратата ни отворена ли беше?
— Да, заради цигарите. Обаче една сама жена има пълното право да отиде в Белград.
— Според вас кой в автобуса няма славянски вид?
Владислав щателно огледа автобуса, сякаш търсеше изгубена вещ, после седна до Адамсберг.
— Бизнесменът е по-скоро швейцарец или французин. Планинарят е по-скоро от Северна Германия. Двойката е от Южна Франция или Италия. Двамата са около петдесетте и се държат за ръка, което е необичайно за семейство в стар сръбски автобус. А времената в Сърбия не са за туризъм.