Без повече въпроси Адамсберг му направи неясен знак. Да не споменава войната. Данглар три пъти му го беше повторил.
Никой не слезе след тях на малката спирка в Киселево. Щом се озоваха навън, Адамсберг бързо вдигна очи към прозорците. Стори му се, че мъжът от двойката го гледа.
— Само ние сме — каза Владислав, като вдигна тънките си ръце към чистото небе. — Киселево — додаде той и гордо посочи селото, разположено сред хълмовете и покрай блесналите води на Дунава — едноетажни, боядисани в ярки цветове къщи с керемидени покриви, църква с бяла камбанария…
Адамсберг извади пътния си лист и му показа името на човека, който щеше да ги приюти — Крчма.
— Това не е собствено име — обясни Владислав. — Думата означава нещо като хотел-ресторант. Съдържателката, ако е същата, Даница, ми сервира преди време първата чаша пиво. Бира — уточни той.
— Как се произнася това чудо?
— С „ч“. Крчма.
— Крьочма.
— Става.
Адамсберг последва Владислав до крьочмата — висока къща, обкована с ярко боядисано дърво, украсено със спираловидни елементи. Когато влязоха, разговорите спряха, а изписаното по лицата подозрение изцяло напомняше на Адамсберг онова по нормандските физиономии от кафенето в Аронкур или по беарнските от бистрото в Калдез. Владислав се представи на съдържателката, подписа регистъра, после обясни, че е внук на Славко Молдован.
— Владислав Молдован! — възкликна Даница и по жестовете й Адамсберг разбра, че Влад е пораснал от онова време насам и че последния път не е бил по-висок от ей толкова. Атмосферата веднага се промени, клиентите се здрависаха с Владислав, израженията станаха дружелюбни и Даница, която изглеждаше мекичка като името си, ги настани на една маса, тъй като беше дванайсет и половина.
— Днес имаме бюреци със свинско — каза тя и остави на масата стомна с бяло вино.
— Смедеревско, неизвестно, но забележително — каза Владислав, докато пълнеше чашите. — Как смятате да откриете следите на вашия Водел? Снимката му ли ще показвате? Лоша идея. И тук като у вас не обичат хората, които си врат носа навсякъде. Ченгетата, журналистите, анкетьорите. Ще трябва да измислите нещо друго. Обаче тук не обичат и историците, социолозите, антрополозите, фотографите, романистите, откачените и етнолозите.
— Доста народ. Защо не обичат онези с носовете? Заради войната ли?
— Не. А защото те задават въпроси, а тук не щат повече въпроси. Искат да живеят другояче. Освен този — каза той, като посочи току-що влезлия мъж. — Само този се осмелява да раздухва огъня.
С щастливо изражение на лицето Владислав прекоси помещението и прегърна новодошлия през раменете.
— Архангел! — почти извика той. — То сум я! Славко унук! Зар ме не познаjеш?
Старият човек — дребничък, слаб и малко мърляв, отстъпи, за да огледа по-добре младежа, после го притисна до себе си, обяснявайки с жестове, че много е пораснал и че последния път е бил не по-висок от ей толкова.
— Вижда, че съм с приятел чужденец и не иска да ни пречи — обясни Владислав, докато си сядаше на мястото с почервенели бузи. — Архангел беше голям приятел на моя дедо. Не си поплюваха и двамата.
— Ще ида да повървя — каза Адамсберг, след като довърши десерта си — сладки топчета с неясни съставки.
— Изпийте първо едно кафе, че ще обидите Даница. Накъде смятате да вървите?
— Към гората.
— Недейте, това няма да им хареса. По-добре се разходете покрай реката, по ще е естествено. Ще ми задават въпроси. Какво да им кажа? Няма начин да обявя, че сте ченге. Тук това ви разсипва репутацията.
— Това ви разсипва репутацията навсякъде. Кажете им, че съм преживял психоемоционален шок и са ми препоръчали почивка на някое спокойно място.
— И сте дошли чак тук? В Сърбия?
— Да речем, че моята баба е познавала вашия дедо.
Влад сви рамене, Адамсберг погълна своята кафа на екс и извади от джоба си писалка.
— Влад, как се казва „добър ден“, „благодаря“, „французин“?
— Добар дан, хвала, француз.
Адамсберг го накара да повтори и написа думите върху гърба на дланта си по свой собствен начин.
— Не към гората — повтори Владислав.