Владислав го чакаше на масата, здраво стиснал в юмруци вилица и нож.
— Дунайски зрезек — виенски шницел, каза той, като нетърпеливо посочи ястието. Бе облякъл бяла тениска и на нейния фон облицовката му от черни косми бе станала още по-видима. Тя впрочем спираше на китките, така както прииждащата вълна замира на брега. Оттам нататък ръцете му бяха гладки и бледи.
— Разгледахте ли пейзажа? — попита младежът.
— Дунав и края на тъмната гора. Една жена се опита да ми попречи да се приближавам до гората.
Потърси погледа на Влад, който се хранеше с наведена над чинията глава.
— Но аз все пак се приближих.
— Забележително.
— Какво значи това? — попита Адамсберг, оставяйки на масата листа, върху който бе преписал надгробния надпис.
Влад взе салфетката си и бавно изтри устни.
— Глупости — отвърна той.
— Да, но какви?
Влад изпусна въздух през носа си, за да изрази несъгласието си.
— Все някой ден щяхте да попаднете на туй нещо. Неизбежно е.
— Е и?
— Казах ви. Те не желаят да се говори за това и толкова. Достатъчно лошо е, че тази жена ви е видяла да ходите натам. Да не се изненадате, ако утре ви изгонят. И ако искате да продължите разследването си, не ги предизвиквайте с тази история. Нито с нея, нито с войната.
— Нищо не съм казал за войната.
— Виждате ли човека зад нас? Виждате ли какво прави?
— Видях. Рисува с флумастер върху ръката си.
— През целия ден. Чертае кръгове и квадрати, оранжеви, зелени, кафяви. Участвал е във войната — добави по-тихо Влад. — Оттогава оцветява кръгчета върху ръката и не говори.
— А другите мъже?
— Киселево беше относително пощадено. Защото тук не оставят жените и децата сами в селото. Много успяха да се скрият, много останаха тук. Не говорете за гората, господин комисар.
— Свързана е с разследването, Влад.
— Плог — обяви Владислав и вдигна средния си пръст, което придаде ново значение на звукоподражанието. — Нищо общо.
Даница, която бе подредила русите си кичури, им донесе десерта и остави две малки чашки до чиниите.
— Внимавайте — препоръча Влад. — Това е ракиjа.
— И какво значи?
— Плодов алкохол.
— Говоря за надгробния надпис.
Владислав отблъсна листа с усмивка — знаеше надписа наизуст, като всички в Киселево.
— Само един невеж француз може да не подскочи, като чуе страшното име на Петър Плогойовиц. В Европа историята е толкова прочута, че вече дори не я разправят. Попитайте Данглар, той сигурно я знае.
— Питах го. Знае я.
— Това не ме учудва. И какво каза?
— Глупости.
— Адрианус никога не ме разочарова.
— Влад, какво пише на плочата?
— Минувачо — изрецитира Владислав, — продължи пътя си, не се обръщай и не взимай нищо със себе си. Тук е заровен проклетият Петър Благойевич, починал през 1725 на 62 години. Дано клетата му душа намери покой.
— Защо има две имена?
— Има две имена, но човекът е един и същ. Плогойовиц е австрийската версия на Благойевич. По времето, когато е живял тук, областта е била владение на Хабсбургите.
— Защо е бил проклет?
— Защото през 1725 селянинът Петър Плогойовиц е умрял в Киселево, родното му село.
— Не започвайте със смъртта му. Кажете ми какво е направил през живота си.
— Но животът му се е повредил след смъртта му. Три дни след погребението, през нощта, Плогойовиц отишъл да види жена си и поискал да му даде чифт обувки, за да може да пътува.
— Обувки ли?
— Да. Бил ги забравил. Още ли искате да знаете, или разбирате за каква глупост става дума?
— Разказвайте по-нататък, Влад. Напомня ми нещо тази история с мъртвеца, дето си искал обувките.
— През десетте седмици след посещението му смъртта внезапно покосила девет души, все негови роднини. Изтичала им кръвта и умирали от изтощение. Докато агонизирали, разправяли, че са видели Плогойовиц да се навежда над тях, дори да ляга върху тях. Паника обхванала селяните, които били убедени, че Плогойовиц е станал вампир и ще им изпие живота. Изведнъж цяла Европа заговорила за него. Именно заради Плогойовиц, заради Киселево, в което пиеш ракиjа тази вечер, думата „вампир“ се е разпространила отвъд тези земи.