— Къде?
— Не знам. Всичко това си спомням от разказите на моя дедо. Ако искаш да научиш повече, обърни се към Архангел. Той ни е сръбският Адрианус.
— Но знае ли се, Влад, дали някое конкретно семейство е станало жертва на Плогойовиц?
— Ами неговото, нали ти казах. Девет негови роднини са умрели. Значи е имало епидемия. Старият Плогойовиц е бил болен и е предал заразата на семейството си, което я е предало на съседите си. Толкова е просто. После изпаднали в ужас и потърсили изкупителна жертва. Затова се върнали към първия смъртен случай, забили му кол в сърцето и готово.
— А ако епидемията пак се появяла?
— Случвало се е многократно. Тогава отваряли гроба, като си мислели, че части от съществото са все още активни, и започвали отначало.
— А ако хвърлели праха в реката?
— Отваряли друг гроб, на мъж или жена, заподозрени, че са откраднали частица от чудовището, недоизгоряла на кладата, че са я изяли и на свой ред са станали вампири. И така продължавали, докато епидемията отзвучавала. Докато можели да кажат: няма вече смъртни случаи.
— Само че има, Владислав. Един Пльогенер в Пресбаум и един Плог в Гарш. Два потомъка на Плогойовиц, в Австрия и във Франция. Тук само ракиjа ли има? Това нещо ме изсмуква като твоя дъвкач. Бира? Дали няма бира?
— „Йелен“.
— Добре, нека е „Йелен“.
— Може да е станало нещо друго, което да е задвижило отмъщението. Представи си, че Плогойовиц не е бил вампир през 1725-а. Тогава? Как смяташ?
Адамсберг се усмихна на съдържателката, която му носеше бирата, и се опита да си спомни как се казва „благодаря“. Консултира се с гърба на ръката си.
— Хвала — рече и направи знак, че иска да запали, при което Даница извади от полата си пакет с непозната марка, „Морава“.
— Подарък — каза Влад. — Пита защо имаш два часовника и нито един от двата не е точен.
— Кажи й, че не знам.
— Он не зна — преведе Влад. — Намира, че си хубав мъж.
Даница се върна в стаята, където правеше сметките си, и Адамсберг проследи с поглед ханша й, който се поклащаше под сиво-червената пола.
— Ако не е имало вампир? — настоя Влад.
— Тогава бих заложил на семейна история, довела до строги наказания с фатален край. Неразкрито убийство, предаден съпруг, незаконно дете, откраднато богатство. Водел-Плог е много богат и не е оставил парите си на сина си.
— Виждаш ли? Там търсѝ. Където има пари търсѝ.
— Проблемът е в телата, Влад. Раздробени, така че нито една частица да не може да се възстанови. Селяните раздробявали ли са вампирите или са се задоволявали с кола и огъня?
— Архангел знае.
— Къде е той? Кога мога да го видя?
Кратък разговор с Даница, после Влад се върна на масата леко учуден.
— Изглежда, че Архангел те очаква утре на обяд и ще направи пълнена зелка. Знае, че си почистил и разгледал плочата — всички са в течение. Казва, че с това не бива да си играеш, ако не искаш да умреш.
— Нали каза, че Архангел не вярва?
— Ако не искаш да умреш — повтори Влад, обърна чашката с ракиjа и се разсмя.
XXXIII
Тесен черен път водеше до къщата на Архангел на брега на Дунава. Двамата мъже вървяха, без да разговарят, сякаш някакъв чужд елемент се бе промъкнал в отношенията им. Освен ако от цигарения дим вечер Владислав не ставаше мълчалив сутрин. Вече беше горещо, Адамсберг бе свалил черното си сако. Чувстваше се отпочинал, гюрултията на града и на разследването затихваше в омарата на забравата, която се издигаше над реката и закриваше свирепия образ на Церк, нервната обстановка в Бригадата, тежката заплаха, която тегнеше над комисаря, стрелата, изстреляна от хората там горе, която скоро щеше да достигне целта си. Дали Дин още лежеше с температура? Успял ли бе да забави предаването на пробата? А Емил? А кучето? Човекът, бронзирал покровителката си? Всички те се губеха в мъглата, с която Кисилова нежно обгръщаше ума му.
— Станал си късно — обади се най-после Владислав раздразнено.