— Понеже не е можел да изгори тялото.
— Именно. Но все едно, че го е изгорил. Резултатът е същият.
— Архангел, възможно ли е някой още да вярва достатъчно, за да се залови да унищожава всички издънки на Плогойовиц?
— Как така „още да вярва“? Но всички още вярват, младежо. Всеки се бои, че през нощта някоя надгробна плоча може да се повдигне и по врата му да премине леден полъх. И никой не смята, че мъртвите са добра компания. Това значи да вярваш във вампири, нищо друго.
— Не говоря за великия стар страх, Архангел. А за човек, който да вярва, че всички от рода на Плогойовиц са вампири и трябва да се изтребят. Това възможно ли е?
— Без всякакво съмнение, ако си е въобразил, че точно оттам идва несретата му. Хората търсят външна причина за страданието си и колкото е по-тежко то, толкова по-сериозна трябва да е причината му. В този случай страданието на убиеца е огромно. Затова и лекарството е необикновено.
Архангел се обърна към Владислав и му заговори на сръбски, като пъхна рисунката на Адамсберг в джоба си. Да изнесат столовете си навън, под липата, до завоя на реката, да се възползват от слънцето, да си вземат чашите.
— Никаква ракиjа, ако обичаш — помоли Адамсберг.
— Пиво?
— Може, стига да не обидя Архангел.
— Няма такава опасност. Той те харесва. Малко хора идват тук да разговарят с него за вампири, а ти му носиш и нов случай. Има да се забавлява!
Тримата мъже насядаха в кръг под дървото, слънцето препичаше, реката ромолеше, Архангел притваряше очи. Мъглата се бе вдигнала и Адамсберг виждаше на другия бряг върховете на Карпатите.
— Побързай, преди да е заспал — предупреди Владислав.
— Тук подремвам следобед — потвърди старецът.
— Архангел, имам два последни въпроса.
— Слушам те, задавай ги, преди да съм си допил чашата — каза Архангел и отпи съвсем мъничко.
Наистина се забавляваше. Адамсберг изпита чувството, че участва в игра на бързо мислене, в която трябва да зададе въпросите си така, че да получи отговорите, преди да свърши алкохолът, горе-долу както изтича пясъкът в пясъчния часовник. Празната чаша щеше да сложи край на играта. Изчисли времето, с което разполагаше, на пет глътки ракиjа.
— Има ли връзка между Плогойовиц и Ижгат, старото гробище в Северен Лондон?
— Хайгейт?
— Да.
— По-сериозно е от връзка, младежо. Разправят, че много преди да изградят това гробище, донесли на хълма тялото на един турчин в ковчег. И че той дълго почивал там сам. Но хората бъркат, не е бил турчин. Бил е сърбин и казват, че е бил господарят на вампирите, самият Плогойовиц. Избягал от своята земя, за да царува от Лондон. Говори се дори, че именно заради неговото присъствие там горе на хълма построили гробището в Хайгейт.
— Плогойовиц е Господарят от Лондон — прошепна Адамсберг почти изваден от равновесие. — Значи този, който поставя там обувки, не му прави дарение, а го предизвиква, зове го на битка. Демонстрира му своята мощ.
— Ти го веруjеш — каза Влад, като погледна Адамсберг и разтърси косата си. — Вярваш в това. Не се хващай на въдицата на Архангел, така ми казваше дедо. Той е хитра лисица.
Адамсберг отново изчака да утихне хорът на кикота им, наблюдавайки нивото на алкохола в чашата на Архангел. Като срещна погледа му, Архангел отпи още една глътка. В чашата остана едно сантиметърче. „Времето изтича, подбери добре въпроса си.“ Точно това сякаш казваше усмивката на Архангел, невъзмутим като сфинкса с неговата загадка.
— Архангел, има ли някое лице, особено мразено от Петър Плогойовиц? Възможно ли е някое семейство да се смята за жертва на силата на Плогойовиц?
— Глупости — каза Влад, отново използвайки оценката на Данглар. — Вече ти отговорих на този въпрос. Неговото собствено семейство е било ликвидирано.
Архангел вдигна ръка, за да накара Влад да замълчи.
— Да — каза той и си доля малко ракjа. — Съгласен. Спечели време за една последна чашка, преди да си полегна.
Отстъпка, която като че ли го уреждаше. Адамсберг извади бележника си.
— Не — твърдо каза Архангел. — Ако не си способен да помниш, значи не се интересуваш достатъчно. Така че нищо няма да си загубил.