Тя ме гледаше с широко отворени очи.
— Запомни ли истината добре? — попита тя шепнешком тайната помежду ни. — Създай кристал около центъра на твоето същество, огради го дебело и силно във време-пространството, излей една обвивка, която нищо да не може да разруши…
Но, майко, примигвах аз, слушах я и се чувствах изгубен. Дори и ти си във времето и пространството. Ти си тук, а не там. Сега си с мен, а един ден ще умреш…
— Така е — мълвеше тя. — Слушай твоите дракони. Аз съм закотвена във време-пространството също както и ти. Аз ще умра, ще умрат братята ти, баща ти също. И ти ще останеш сам. Предай се. Покори се. Позволи на стените ти да се сринат, нека станат на прах. Остави се светът да те залее, усвои лъжите му, плувай в тях. не се съпротивлявай. Но някъде дълбоко в себе си запази истината, която си заключил и забравил, и един ден, може би след двайсет, може би след шейсет години, ще се върнеш към тази истина и ще се смееш…
Доверих й се, отпуснах се, предадох се на драконите само дни, след като бях роден, гледах как стените ми се взривяват на стават на прах пред приливите, надигнали се като сини планини: без избор, без въпроси, животът е мизерен, недостатъчен, несправедлив, безсмислен; ние сме пиленца, изхвърлени от гнездата им, ние сме леминги, изхвърлени на скалите на случайността, без никаква цел и причина. Заповядайте на земята, глупаци.
— Хей! Уа! — възкликнах аз. — Та тук е чудесно!
Ето, така е по-добре, съскаха моите дракони и се скупчваха все по-близо. Животът е много по-лек, когато човек не се съпротивлява. Няма какво да си спомняш, трябва да учиш всичко от самото начало. Очите ти не ни виждат — отвори ги сега. Тялото ти е отпуснато — стегни го сега. Съзнанието ти е толкова всеобхватно — свий го сега. Душата ти е толкова спокойна — предай душата си сега.
Те говореха подред, без прекъсване.
Ти се намираш в дълбок сън. С всяка наша дума потъваш все но-дълбоко и но-дълбоко в шумния и неспокоен свят. Не се чуди, не си задавай въпроси.
Нещо таиш в душата си. Изкажи го и ще потъваш все по-дълбоко и все по-дълбоко…
— Благодаря — казах аз. — Толкова много има за узнаване!
Добре. Да. Смъртните хора обичат да учат и нашият дар за теб е, че ти винаги ще обичаш да учиш. Научи това:
Привидността е реалност. Онова, което виждаш, то е реално. Онова, което докосваш, то е реално. Онова, което чуваш, вкусваш, долавяш с обонянието си, то е реално. Онова, което мислиш, не е реално. Онова, на което се надяваш, то не съществува. Проверка Номер Едно: Какво е реалност?
— Привидността е реалност — казах аз.
Добре. Отличен ученик. Спи дълбоко. Имаш толкова много да учиш: Реалността се променя с времето.
Атомите изграждат живота, владеят живота, прекратяват живота.
Съдбата е шанс.
Някои хора имат късмет, а други нямат.
Да живееш, означава да печелиш, да придобиваш, да бъдеш някой; да умреш, означава да загубиш, да изчезнеш, да станеш никой.
Проверка Номер Две, сега ще бъде малко по-трудно: Какво променя реалността?
— Времето — казах аз. — И пространството.
Времето е отговорът, защо споменаваш и пространствоти?
— Защото реалността е различна на различните места.
Много добре! Времето е отговорът, но и пространството също е верен отговор. Започваш ла разбираш!
Мислиш творчески. Разбираш ли какво е творчеството?
— Да. Нищо не съществува, преди да бъде сътворено във физическия свят. в пространството и времето. Преди да бъде сътворено, то е нереално. След като бъде унищожено, пак става нереално. Всичко се създава, всичко се руши. Само въпрос на време.
Какво има отвъд пространството?
— Нищо.
Какво има отвъд времето?
— Нищо.
Майка ти ще те научи да ходиш. Защо винаги ще преминаваш през врати, а никога през стени?
— Стените са граници. Никой не преминава през стените, защото стените са непробиваеми и аз не мога да преминавам през непробиваеми стени без да загина. Мама и татко не преминават през стените, а те са големи и силни. Никой не е толкова могъщ, че да надскочи границите на пространството и времето, най-малко аз.
Добре. Всичко си има своите граници. Средствата за живот са ограничени. Ограничена е храната, въздухът, водата, подслона, идеите. Колкото повече ползваш ти, толкова по-малко има за останалите. Другите са по-възрастни, по-силни и по-мъдри от теб, те са дошли тук преди теб и имат старшинство. Ето защо, запомни: Хората рядко забелязват децата, а когато ги забележат, те едва ли са готови да ги изслушат. Децата никога не трябва да дразнят по-възрастнитеДецата не умеят да мислят, а когато го правят, мисленето им е толкова рудиментарно и неправилно, че умът им прилича на пуст чакъл без нито една златна песъчинка. Детето не може дори да си представи нещо ново, различно или значително.