През това време Дремчо се бе събудил от вечно унасящия го сън и следеше мъничкото почти с любопитство.
Така започна, а по-нататък… Вярвам, читателите сами ще се досетят какви ще да са били първите възможни разговори, обвинения, упреци след неочакваната „придобивка“, кой например е „най-жестокият и зъл човек“, който мрази „беззащитните същества на земята“ и кой пък е могъл да защищава яростно и със сълзи на очи новия член на семейството; ще се досетят още, че оставането в къщи на пришелеца всъщност е било предрешено по ред причини, обстоятелства и съображения. Тъй че когато към полунощ нагазих в тъмната тишина, която в тия часове навсякъде е еднаква, но всеки успява да я изброжда успешно единствено в своя дом, та когато я пребродих и се озовах в кухнята, там ме посрещнаха две будни разтревожени зеници. Дремчо! Вечно дремещият домашен тигро-лъв бодърстваше, клекнал върху опашката си, вперил напрегнат и любопитен поглед към противоположния край на дивана. Там върху неговата любима и сдъвкана до краен предел приспанушка едва-едва повдигаше хълбочета една жива запетайка, чиято заострена опашчица, кой знае защо, не беше прибрана, както правят подобните запетайки в тия случаи, а стоеше щръкнала встрани. Пристъпих на пръсти и прокарах длан по топлото ръбесто гръбче. И тогава (виж ти приятна изненада!) стаята се изпълни с равно, едва чуто „Мър-мъррр! Мър-ррр“! Е, рекох си почти зарадвано, тоя поне ще мърка, защото, както ни беше обяснил нашият приятел, ветеринарят, котките били мъркащи и смучещи, така че занапред ние щяхме да си имаме и от двата вида и като се изморим да гледаме, ще затваряме очи и само ще слушаме. В края на краищата не е ли истина, че животът и онова, което ни заобикаля, са по-податливи за опознаване и разбиране, ако успееш да ги засечеш от различни страни и с различни средства; че само промяната на гледната точка понякога се оказва толкова важна и резултатна, колкото самата гледна точка… Жълтите окуляри, за миг отклонени към мене, отново се насочиха в другия край на дивана, та трудно можех да определя какво бе накарало Дремчо да изостави любимото си място — нахалството на пришълеца ли, привичката по-големите да отстъпват на по-малките, или благородството…
Изненадите обаче не свършваха с това среднощно откритие. На утрото, когато сложихме на детето да закусва, по навик отсипахме и на котарака. Той се наведе над паничката с чувство на погнуса. Никой от нас не забеляза кога малкото бе станало от дивана. Видяхме го да пресича с несигурни крачки стаята, запътено към котешката посуда в ъгъла. Щом го усети да приближава, Дремчо му остъпи мястото си. А то това и чакаше залости се удобно до съдинката и почна да лочи, и трябва да кажа, твърде сръчно и ловко за възрастта му, защото за съвсем кратко време от млякото не остана ни капка. Накрая то вирна нагоре муцунка, сякаш оглеждаше тавана, и взе да облизва бавно и с видимо удоволствие устата и носа си. Бодро, сито, котето си заигра с провисналата от дивана покривка, като ту ще увисне на нея, подобно маймунче, вкопчено със зъби и нокти; ту ще легне по гръб и ще почне да я перка с лапки; а когато и покривката престана да го занимава, малкият Едуардчо, Едуард II, така решихме да го кръстим, подгони топчето за тенис. Следващият обект беше самият Дремчо, ала още като го видя да се отправя към него, той предвидливо отстъпи назад. Изглежда обаче, че това движение Едуард II го изтълкува като покана за игра и скочи с ръмжене отгоре му. Видял, че няма отърваване, старият котарак хукна през отворената врата и потъна в хилядите неща на хола.
На другата утрин отново намерих малкия Едуард върху пухкавото одеялце, а Дремчо дремеше на стола до масата. Този ден двете котки почти се „подушиха“, макар големият все още да си даваше вид на безразличен и дори отегчен от постоянните задявки на пъргавото и неуморимо коте. На третата сутрин вече лежаха гръб о гръб, но не на дивана, върху одеялцето, а на стола — значи, Дремчо още не беше си пречупил гордостта и малкото бе предприело първата крачка за помирение. Все пак аз смятам, че именно от тоя ден започна тяхното голямо приятелство. И то беше неизбежно. Едуард II се оказа такава безподобна закачка, че колкото и коравосърдечен и сериозен да си, не би устоял на набезите му. Дремчо също не устоя и в края на краищата свали маската си на сдържаност и достолепност. Така начена вторият ила може би третият период в живота му, който много наподобяваше първия — веселия, безгрижния, когато на всички ни в къщи бе тъй хубаво с него… И в най-бурните игри пак той бе по-големият, по-разумният, по-предвидливият. Станал твърде несръчен поради затлъстяването си, но безкрайно внимателен и деликатен, истинско удоволствие беше да го наблюдава човек какви неимоверни усилия полага в борбата, за да не повреди крехкото телце на противника си било с едно по-силно постисване на острите и здрави зъби, които трошеха кокалите на неделните пилета от нашето меню като сламки, било с непремерен удар на някоя от четирите лапи, всяка тежаща колкото целия Едуард II. Вечер двамата силягаха заедно на дивана и Дремчо отвикна да смуче одеялцето, сякаш чувствуваше неудобство пред малкия.