След обяда Едуард се върна в градината. Луиза, както обикновено, се отправи към пианото. Беше добра пианистка, страстно обичаше музиката и почти всеки следобед отделяше по около един час, за да си посвири. Сега, котаракът се беше излегнал върху дивана и когато мина покрай него, тя се наведе да го погали. Той отвори очи, погледна я, после ги затвори и отново заспа.
— Ти си един ужасно хубав котарак — каза тя. — И имаш прекрасна козина. Много ми се иска да те задържа. — После, пръстите й, които галеха котешката глава, напипаха някаква бучица, малка подутинка над дясното око.
— Бедното ми котаче — въздъхна Луиза. — Имаш бабунки по красивото си лице. Сигурно остаряваш.
Тя отиде до пианото, седна на столчето, но не започна веднага да свири. Едно от любимите й дребни удоволствия беше всеки ден да изнася по един концерт, със специално подредена програма, която внимателно подбираше и предварително подробно обмисляше. Никак не обичаше да си разваля удоволствието, ако трябваше да спре и да се чуди с какво да продължи. Единственото, което искаше, беше по една кратка пауза след всяко произведение, през която публиката възторжено я аплодираше и искаше още. Толкова беше хубаво, когато си представяше, че има и публика, и дори понякога, докато свиреше — това ставаше в щастливите й дни — стаята започваше да плува, наоколо всичко избледняваше и притъмняваше, и тя не виждаше нищо друго, освен многобройните редове и морето от бели лица, които я гледаха и слушаха с възторжена и благоговейна концентрация.
Понякога свиреше по памет, понякога — по ноти. Днес беше в настроение да свири по памет. Каква програма да си състави? Тя седна пред пианото и отпусна ръце в скута си — пълничко розово миньонче, с кръгло и все още хубавичко лице и коса, прибрана в стегнат кок на тила. Ако леко преместеше поглед надясно, можеше да види котарака как спи свит на кълбо върху дивана, а сребристосивата му козина красиво се открояваше върху лилавата възглавница. Защо да не започне с Бах? Или още по-добре, с Вивалди? Баховата адаптация за орган на „Концерто Гроссо“ в ре минор. Да — това първо. После, може би малко Шуман. Carnaval Щеше да бъде забавно. А след това, хм, защо не Лист, за разнообразие? Една от сонатите на Петрарка. Втората — тя беше най-хубавата, тази в ми мажор. После — отново Шуман, пак нещо весело — Kinderscenen. И най-накрая, за биса, един валс от Брамс. Дори и два, ако й се свиреше.
Вивалди, Шуман, Лист, Шуман, Брамс. Много хубава програма, която с лекота можеше да изпълни без ноти. Тя премести стола по-близо до пианото и изчака няколко секунди, докато някой от публиката — вече чувстваше как това щеше да бъде един от щастливите й дни — се изкашляше за последно. После, с онази бавна грациозност, която придружаваше почти всичките й движения, тя вдигна ръце над клавишите и засвири.
Точно в този момент Луиза изобщо не гледаше към котарака — в действителност, дори беше забравила за присъствието му, но когато първите дълбоки тонове на Вивалди тихо прозвучаха в стаята, тя изведнъж зърна само с ъгълчето на окото си как нещо бързо като вихрушка се раздвижи върху дивана. Луиза веднага спря да свири.
— Какво има? — обърна се тя към котарака. — Какво ти стана?
Животното, което само няколко секунди преди това кротко спеше, сега се беше изправило върху дивана. Тялото му беше много напрегнато и цялото трепереше; ушите му бяха щръкнали, очите — широко отворени и втренчени в пианото.
— Изплаших ли те? — тихо попита Луиза. — Може би никога досега не си чувал музика.
Не, каза си тя. Не мисля, че това е причината. След малко й се стори, че всъщност животното не демонстрираше признаци на уплаха. То нито беше приклекнало, нито отстъпваше назад. Дори някак нетърпеливо се беше наклонило напред, а лицето му — то бе придобило изключително странно изражение — нещо средно между изненада и шок. Разбира се, котешкото лице е много малко и общо взето безизразно, но ако внимателно наблюдавате очите, ушите и особено онова местенце подвижна кожа под ушите и леко встрани, понякога ще забележите изблици на изключително силни чувства. Сега Луиза наблюдаваше лицето му много внимателно и понеже беше любопитна да види дали реакцията ще се повтори, протегна ръце към клавишите и отново засвири Вивалди.
Този път котаракът очакваше музиката и единственото, което се случи отначало, беше, че тялото му се напрегна още повече. Но колкото повече мелодията се разгръщаше и забързваше в така вълнуващия ритъм на интродукцията, върху лицето му започна да се появява странно изражение, което стигаше почти до екстаз. Ушите, които дотогава стърчаха право нагоре, постепенно полегнаха назад, очите се притвориха, главата му се наклони на една страна, и в този момент Луиза можеше да се закълне, че животното наистина разбираше музиката.