— Ти к’во си, бе, преебан откаченяк ли, що ли? — ме пита Бари. — Само да имаш късмета да си ми скъсал якето, брато, да знайш, че яко ще плащаш.
Точно това казва, „яко ще плащаш“. Ама че работа. А после изхвърча ядосано от магазина. Отивам и сядам на бояджийската стълба в склада. Дик висва на прага.
— Добре ли си?
— Да. Съжалявам — решавам да се измъкна по лесния начин. — Виж сега, Дик, вече нямам страхотна жена вкъщи. Напусна ме. Така че, ако Бари изобщо се върне, кажи му го, моля те.
— Разбира се, Роб. Никакъв проблем. Изобщо никакъв проблем. Ще му кажа, като го видя — отронва Дик.
Нищо не казвам. Само кимвам с мълчалива признателност.
— Аз… Аз и без това имам и други работи да му казвам, така че не е никакъв проблем. Ще му кажа за…, тъй де, за Лора, когато му кажа другите неща — мънка Дик.
— Добре.
— Е, ще започна, естествено, с твоето, преди да му кажа моето. Моето не е нещо особено, само за една, дето ще свири в „Хари Лоудър“ утре вечер. Така че, ще му кажа първо твоята новина. Тъй де, нали знаеш, първо добрата, после лошата вест, нещо такова… — продължава да мънка Дик. После се изсмива нервно. — Или по-точно първо лошата, после добрата вест, щото той я харесва оная, дето ще свири в „Хари Лоудър“. — По лицето му се изписва тих ужас. — Искам да кажа, той и Лора харесваше, ама аз, такова, нещо друго исках да кажа. Той и тебе те харесва. Просто…
Казах му, че разбирам какво има предвид и го помолих да ми направи едно кафе.
— Че как, разбира се. Глей, Роб, искаш ли да…да поговорим за това или нещо такова?
За момент почти се изкуших: интимен разговор с Дик сигурно е изживяване, което се случва веднъж в живота. Но му казах, че няма нищо за говорене и за момент си помислих, че ше се хвърли да ме прегърне.
Четири
На другата вечер отиваме тримата заедно в „Хари Лоудър“. Нещата с Бари са вече наред. Когато той вчера се върна в магазина, Дик му разказа за мен и Лора, та сега и двамата правят каквото могат, за да повдигат духа ми. Бари ми записа ни касетка сложно подбрана компилация с точни описания на песните по реда на изпълнението им. А Дик започна за повече яснота да изказва въпросите си в по четири-пет варианта, вместо в обичайните за него два-три. И — кой повече, кой по-малко — двамата настояха да дойда с тях на тазвечерния лайф.
„Хари Лоудър“ е грамадна кръчма, с толкова високи тавани, че цигареният дим се кълби на вълма, на вълма като онези облачета, дето ги рисуват в анимационните филмчета. Мястото е занемарено; и отвсякъде духа; и тапицерията на всички седалки е съдрана; и тия от персонала са нацупени и неучтиви; и редовните посетители или имат страховит вид, или са пияни до смърт; и тоалетните са мокри и смрадливи; и вечер няма нищо за ядене; и виното е смехотворно гадно; и безалкохолните им са прекалено студени и газирани — абе, накратко, типична за Северен Лондон кръчма. Не ходим в нея много често, макар да е само на две преки от магазина, защото гостуващите там банди са от типа на трагично второразредната пънк група, за която човек е готов да плати и половин заплата, само и само да не му се налага да я слуша. От време на време обаче, като тази вечер, изтъпанчват на подиума по някой никому неизвестен американски фолк-кънтриизпълнител, дето мъкне след себе си такава тълпа от фенове, че можеш ги побра в една кола, барабар с обекта на техния култ. Когато влизаме, кръчмата е почти една трета пълна — а като се има предвид обичайното й състояние, това си е направо претъпкано, — и Бари ни посочва сред посетителите небезизвестния диджей Анди Кършоу, както и един пич, дето пише за „Тайм аут“. За „Хари Лоудър“ това си е направо хитвечер.
Жената, която дойдохме да слушаме, се казва Мари Ласал; вече имаше на пазара два-три сингъла, записани с независима звукозаписна компания; после дори се появи кавърверсия на една от песните й, в изпълнение на Нанси Грифит. Дик каза, че сега Ласал живеела тук; чел бил някъде, че тя намирала Англия за по-отворена към нейния тип музика — което вероятно ще рече, че я приемаме по-скоро с ведро безразличие, отколкото с активна враждебност. Тази вечер в кръчмата имаше доста самотни мъже — не самотни, в смисъл на неженени, а самотни, в смисъл на без приятели. В такова обкръжение нашата троица: аз — мрачен и необщителен, Дик — нервен и срамежлив, и Бари, който от загриженост към мен се стараеше да си налага самоцензура на приказките — представлявахме дива и масивна колегиална компания.
Няма подгряваща банда, само една доста порутена звукова уредба, от която изстрадано извира приличен кънтрирок, а хората стоят наоколо, нежно гушнали халбите си с бира, и се опитват да разшифроват ръкописните брошури, натикани в ръцете им на влизане. В девет часа Мари Ласал излезе на сцената (в тази кръчма — малка платформа с два-три микрофона, на ияколко метра от нас), а в девет и половина, за мое голямо раздразнение и срам, аз вече бях целият в сълзи, като блаженият ми свят на пълна безчувственост от последните няколко дена се беше изпарил в небитието.