Треперех, докато влизах в апартамента, гадеше ми се. Знаех си, че е той. Знаех го от мига, в който зърнах писмото. Помня, че Лора на два-три пъти се беше качвала при него. Помня, че когато миналата Коледа той слезе при нас да пием по едно, Лора… е, не точно флиртуваше, но определено по-честичко си оправяше косата и по-глуповато се хилеше, отколкото беше строго наложително. Пък и той май беше точно от нейния тип мъже — малкото-загубено-момченце, прям, грижовен, с достатъчно меланхолия в душата, за да изглежда интересен. Никога не го бях харесвал особено много, а сега направо го мразех.
Отколко време? Колко често? Последният път, когато говорех с Рей — пардон, с Иън — вечерта, преди да се премести… дали между тях не е имало нещо още тогава? Дали тя не се е качвала тайно горе, когато ме е нямало вечер? Дали Джон и Мелани, двойката на приземния етаж, знаят нещо за това? Дълго време ровя насам-натам да търся картичката с новия му адрес, която ни беше дал, за да му препращаме пощата, но така и не я намирам, изчезнала е злокобно и многозначително — освен ако не съм я хвърлил, разбира се, и тогава просто забравяме за злокобната многозначителност. (Какво ли щях да направя, ако я бях намерил? Да му се обадя? Да намина у тях, за да видя дали е сам?)
Започвам да си спомням някои подробности за него: гащеризона му; музиката му (африканска, латиноамериканска, българска или каквато там беше скапаната световна музикална мода на седмицата); нервния му и страшно изнервящ смях; ужасните готварски миризми откъм апартамента му, които овоняваха цялото стълбище; гостите му, които стояха до прекалено късно, пиеха прекалено много и си тръгваха прекалено шумно. Изобщо не се сещах за нищо хубаво, свързано с него.
Успях да се абстрахирам от най-гадния, най-болезнения и най-тревожния си спомен до момента, в който си легнах. Вече в леглото, чух жената, която сега живее горе, да тупурди и да тряска врати на гардероби. Този мой спомен е най-ужасното нещо — нещото, което би накарало всеки (всеки мъж?) в моето положение да се облее в студена, лепкава пот: ние слушахме как Рей/Иън прави секс. Чувахме звуците, които той издаваше. Чувахме звуците, които тя издаваше. (По време на нашето съседство, когато тримата — или четиримата, ако броим и жената в леглото на Рей — бяхме разделени от няколко квадратни метра скърцаща подова настилка и падаща мазилка, той бе сменил две-три партньорки.)
— Бая дълго издържа — отбелязах една нощ, докато двамата будувахме в леглото и зяпахме тавана.
— Де на мен тоя късмет — каза Лора.
Беше шега. Изсмяхме се. Ха, ха. Ха, ха, ха. Сега не ми е смешно. Никога не ми се е случвало една шега да ме изпълни с толкова отвращение и параноя, и неувереност, и самосъжаление, и уплаха, и съмнение.
Когато една жена напусне един мъж и този мъж е нещастен (да, най-сетне, след изтръпналата безчувственост и глуповатия оптимизъм, след всичките ми уж безразлични свивания на раменете „на кого му пука“, признавам, че съм нещастен — въпреки че все още ми се ще да ме има на снимката върху обложката на новия албум на Мари)… нима заради секса са всичките терзания? Това ли е всичко в любовта? Вече бях преминал през един такъв период, по време на историята с Чарли и Марко — да си ги представям заедно, как го правят и как лицето на Чарли е разкривено от страст, каквато аз никога не бих могьл да събудя в нея.
Трябва да кажа, въпреки че всъщност не ми се ще да го казвам (защото искам да се скапвам, да се самосъжалявам, да се потопя в неволите си — така се прави в подобни случаи), че според мен нямам проблеми в Тази Област. Поне така си мисля. Но в уплашените ми представи, Чарли беше така разюздана, и шумна, като героиня в порнофилм. Тя беше играчката на Марко, откликваше на всяко негово докосване с крясъци на оргазмично удоволствие. В представите ми, на света нямаше жена, която да е правила по-страхотен секс от секса на Чарли с Марко.
Но това не бе нищо. Защото онези мои представи не бяха свързани с реалността. Знам ли всъщност, може Марко и Чарли изобщо да не са консумирали връзката си и Чарли да е прекарала последното десетилетие в това да се опитва — и страдалчески да не успява — да пресъздаде тихия недемонстративен екстаз на нощите, които прекарвахме заедно. Сега обаче знам, че Иън е нещо като любовник демон, Лора също го беше разбрала. Честно казано, това адски ме дразнеше. И нея я дразнеше. Но сега вече не съм толкова сигурен какво точно я е дразнило. Заради секса ли ме напусна? Защото е искала да получи малко от онова, което ставаше там, горе?