Не разбирам защо изобщо това има някакво значение. Иън може да умее по-добре да говори от мен, или да готви, или да работи, или да домакинства, или да изкарва пари, или да харчи пари, или да разбира от книги или филми… Може да е по-мил от мен, да изглежда по-добре, да е по-интелигентен, да е по-чист, да е с по-щедра душа, да е по-услужлив, да е по-добър човек, от която и да е гледна точка… О’кей, нямам нищо против. Ами да, никой не е съвършен; ясно ми е, че човек не може да е добър във всичко, а и аз съм трагично неумел в редица определено важни области. Но виж сексът е нещо различно. Да знаеш, че наследникът ти е по-добър от теб в леглото е нещо невъзможно да бъде преглътнато току-така. И аз не знам защо.
Но пък знам достатъчно, за да осъзная, че това е адски тъпо. Знам, например, че най-добрият секс, който някога съм правил, нямаше абсолютно никакво значение за мен. Най-добрият секс, който някога съм правил, беше с едно маце на име Роузи, с която спах едва четири пъти. Не, само това не беше достатъчно (имам предвид добрият секс, не четирите пъти, които бяха повече от достатъчни). Тя ме караше да побеснявам в леглото и аз също я карах да побеснява, но фактът, че му бяхме хванали цаката да свършваме едновременно (и именно това, по мое мнение, е нещото, което се има предвид, когато се говори за добър секс, без значение какво пише във вестниците и списанията за споделянето и за разбирателството, и за разговарянето, и за разнообразието, и за различните пози, и за белезниците) не значеше абсолютно нищо.
Тогава, какво толкова ме притеснява в тая работа при Иън и Лора? Какво толкова ме интересува колко време може да го прави и колко време мога аз да го правя, и какви звуци издаваше тя, докато беше с мен, и какви звуци издава, когато е с него? Предполагам, че просто става дума за следната простичка истина: все още чувам как Крис Томсън, този неандерталски, сексуално вманиачен осмокласник прелюбодеец, ме нарича запек и ми казва, че е ръбил гаджето ми. И този глас от миналото продължава да ме кара да се чувствам адски зле.
През нощта сънувах сън — от тия, които изобщо не са сънища, а просто нещо, свързано с това как Лора чука Рей и как Марко чука Чарли, и се зарадвах, че посред нощ се стреснах и се събудих, защото така прекъснах този гаден сън. Но облекчението ми продължи едва няколко секунди, след което всичко отново се върна: че някъде Лора наистина чука Рей (може би не точно в този момент, защото беше 3:56 сутринта, въпреки че с неговата издръжливост — с неговото неумение да получи оргазъм, ха, ха — де да знаеш), а аз лежа тук, в този тъп малък апартамент, собственик на невзрачен, дребен, губещ бизнес и приятелите ми не са точно приятели, а хора, чиито телефонни номера не съм загубил. И ако отново заспя и се събудя след четирийсет години, вече останал без зъби, от звука на радио „Мелоди“ в старчески дом, не бих се притеснявал особено много, защото най-лошата част от живота — т.е. остатъкът му — щеше да е приключил. И дори нямаше да ми се наложи да се самоубивам.
Едва сега започва да ме озарява мисълта, че е важно някъде нещо да правя, защото иначе човек не живее, а само се е хванал за сламката. Ако живеех в Босна, нямането на приятелка нямаше да е най-важното нещо на света, но тук, на улица „На гъза на географията“, си е страшен проблем. Нужно е да имаш достатъчно налична баластра, която да те предпазва от разпиляване във всички посоки. Имаш нужда от хора край себе си, от неща за вършене, иначе животът се превръща в нещо като филм, чиито бюджет се е изчерпал, и вече няма мизансцени, няма терени, няма поддържащи роли и какво има тогава? Ами има единствено някакъв тип, тъпо зазяпан в камерата|, с нищо друго за правене и с никой друг, с когото да говори. И кой тогава ще повярва на главния герой, а? Затова и имах нужда от повече плочи по рафтовете тук, от повече запълване в живота ми, от повече детайлност, защото в момента има опасност да се срина в пропастта.
„Имате ли нещо за душата?“, ме попита една жена на следващия ден. „Зависи“, щеше ми се да й кажа. Някои дни — да, някои дни — не. Точно в момента имах цели камари неща за душата, прекалено много, повече отколкото мога да се справя. Бих искал да можех да го разпределям това „нещо“ по-равномерно, някак да го балансирам, но все не мога да го уредя. Е, ясно ми е, че жената не се интересува от проблемите ми с душевното задръстване, така че просто й посочвам къде държа соулмузиката за душата, близо до изхода, точно до тъжния блус.