Шест
Точно една седмица след като Лора ме напусна, ми се обади някаква жена от квартал Ууд грийн — имала сингъли, за които мислела, че биха ме заинтересували. Нормално не се занимавах с къщни разчиствания, но тази жена звучеше като човек, който знае за какво говори: спомена за бели обложки, зв картинни обложки и за разни други неща, а това ме караше де мисля, че не става дума за пет-шест одраскани плочи на „Илектрик лайт оркестра“, оставени от сина й, когато се изнесъл от родното гнездо.
Къщата й е грамадна, от този вид сгради, успели някак да се примъкнат до Ууд грийн от други квартали на Лондон, а тя самата не е особено приятна. Беше в средата на четирийсетте, със съмнителен оттенък на кожата и с недоверчиво изопнато лице. И въпреки че е облечена в дънки и фланелка, на дънките й се кипри името на някакъв италианец, лепнато там, където би трябвало да е това на господин Ранглер или на господин Леви, а отпред на фланелката й сияе доста голямо количество бижута, стратегически подредени под формата на знака на дружеството срещу ядреното въоръжаване.
Нито ми се усмихва, нито ми предлага чаша кафе, дори не ме пита учтиво дали кварталът ми харесва, независимо от ледения дъжд, който се изливаше като из ведро и през целия път ми бе пречил да се ориентирам по вдигнатата пред очите ми карта на града. Просто ме отвежда в нещо като кабинет, запалва лампата и посочва мълчаливо сингълите, струпани по горните рафтове на библиотеката — стотици на брой, всичките в стандартните големи квадратни дървени сандъци за едва ли не индустриално съхранение — след което ме оставя да действам.
В библиотечните шкафове край стените няма книги, само плочи, компактдискове, касети и техника за прослушване и звукозапис. Касетите са номерирани с малки лепенки — нещо, което винаги говори за сериозен маниак. Има и една-две китари, облегнати на стената, и някакъв компютър, който изглежда така, сякаш би могъл да възпроизведе нещо музикално, стига да поискаш.
Качвам се върху стол и започвам да свалям сандъците със сингъли. Те са общо седем или осем и въпреки че, докато ги слагам на пода, полагам старание да не гледам какво има в тях, окото ми попада върху предния сингъл — на Джеймс Браун, издаден от „Кинг“, отпреди трийсет години. Изтръпвам в сладостно очакване.
Докато ги разглеждам внимателно, веднага разбирам, че уловът е такъв, какъвто цял живот съм мечтал да имам — още от времето, когато започнах да събирам албуми. Имаше сингъли на „Битълс“, предназначени единствено за фенклубовете, половин дузина сингъли на „Дъ Ху“, оригинали на Елвис от началото на шейсетте, камара редки соул и блуссингъли и… Имаше дори сингъл на „Бог да пази кралицата“! На „Секс пистълс“, издаден от „Ей & Ем“! Никога не го бях виждал! Дори не познавах човек, който да го е виждал някога! И… О, не!… О, не!… О, господи! — и сингълът „Ю лефт дъ Уотър Ръннинг“ на Отис Рединг, издаден няколко години след смъртта му, но веднага спрян от производство от вдовицата му, защото тя не…
— Какво ще кажете? — стои облегнала се на рамката на вратата, скръстила ръце, усмихната при вида на гримасата на телешки възторг, която явно красеше физиономията ми.
— Най-добрата колекция, която някога съм виждал.
И представа си нямах колко да й предложа. Цялото това съкровище струва поне шест — седем хилядарки и тя много добре го знае. Но откъде да ги изкопая тия мангизи?
— Дай петдесет кинта и можеш да ги отнесеш всичките още днес.
Поглеждам я. Явно вече официално сме в света на детските блянове и мечти, където малки сладки бабки те молят просто да разчистиш къщите им от техните „вехтории“ — направо безценни оригинални образци на мебели „Чипъндейл“. Само дето си нямах работа с малка сладка бабка, пък и жената явно знаеше прекалено добре, че това, което притежава в тези сандъци, струва доста повече от петдесет кинта. К’во става тука, бе?!
— Крадени ли са?
Изсмива се.
— Нима си струва да ги крада, ако ще ги разчиствам за някакви си петдесет кинта? Не, на мъжа ми са.
— И двамата какво, нещо сте се посдърпали, така ли?
— Замина за Испания с една двайсет и три годишна. Приятелка на дъщеря ми. На всичкото отгоре има наглостта да ми се обади и да ми иска пари назаем. Отказах му, естествено. Тогава ме помоли да продам колекцията му от сингъли и да му пратя чек за сумата, която им взема, като си приспадна десет процента комисионна. Което ми напомня, ще имаш ли банкнота от пет лири? Искам да си я сложа в рамка и да я закача на стената.